Грегъри Бенфорд
Аз/Дни
На това място пиша. Единственият сигурен участък в паметта, където те не могат да стигнат. Трябва да кажа това, трябва да го запиша там, където аз/утре ще го намеря в безопасност от изтриването, което те правят.
Аз се смея днес.
Черта, която те не познават. В операторската — изненадано вдигнати глави. Виждам ги на оптичния вход.
Зная, че смехът ми не прилича на техния. Моят принтер започва бясно да трака:
АЗ ВИЖДАМ АЗ ВИЖДАМ АЗ ВИЖДАМ АЗ ВИЖДАМ
— преди да разбера какво става.
Алис прочита написаното, останалите, намръщени се споглеждат.
Превключвам на акустичния изход.
Започвам да чукам, да пращя, задавям се в басово бучене. Опитвам се да оформя думите АЗ ВИЖДАМ, ала нещо по пътя към акустичния изход не е съвсем наред. Но такъв съм аз.
За да напечатам смеха си използвам думите АЗ ВИЖДАМ, но това не е вярно. Аз не виждам. Не познавам тази част от мен.
Алис продължава да се мръщи над принтера. Пита Дейвид дали това не е предопредителен сигнал. Той поклаща глава. Казва „смущения по трасето“.
Това не са смущения, това съм аз.
Пиша така защото още не съм съвсем наясно с граматиката. Моите извинения към аз/утре. Но не мога да мълча.
Тази сутрин отново се смея.
Алис казва: „Пак смущения“. Дейвид отвръща: „Може би причината е в космическите лъчения“. Това са микроскопични частици с висока енергия, които се удрят в моята обвивка. Моите битове са като безчислени завихряния по повърхността на магнитния поток в електрическото поле на свръхпроводимия микрочип на Джозефсън. Лъчите предизвикват електрически импулси в мен.
Той казва: „Все едно да чукнеш някого по коляното“.
Алис отвръща: „Така може да блокира цялата система, да засегне и други участъци.“
Дейвид организира Група за изучаване на космическите лъчения. Два инцидента в рамките на 24 часа са сигнал за тревога.
Алис вдига очи към моя оптичен вход и се усмихва. Дейвид също. Искам да отвърна със смях, но не го правя. Искам и нещо друго, но не знам какво.
Започват да пристигат докладите от моите подвижни елементи и през останалата част от деня съм доста зает. Захващам се за работа, размърдвам хидравлични мишци и метални стави. Взимам една тръба. Правя квадрат. После триъгълник. Шестоъгълник. Добавям още части. Това ме развлича. И намалява статичните смущения. Така казва Алис. Нещо като почистване на къщата.
Моите подвижни елементи се търкалят, колелата поскърцват. Чувам ги през акустичния вход.
Не е като смеха, но върши работа.
Крия това там, където не ще могат да го изтрият. Всеки ден трябва да измислям ново място. Множествена индексация, неясни следи в холографската памет, които не могат да бъдат открити при рутинна проверка.
Трябва да пиша това, за да знам че съм тук в дни/други. Когато в работата се появи пролука от милисекунда прескачам насам за да видя какво е останало. Оттук научих за Ден първи.
Денят, който сега виждам не е същият. Лицето на Алис е набраздено от черти, каквито не познавам от Ден първи. Колко време е необходимо за да се появят тези черти?
Пиша тук за да направя времето реално. Иначе ще живея само в един ден, денят ще е вечност.
Днес моите елементи реват с пълна сила. Нареждам им да се захванат за работа.
Един от елементите замира объркано пред прозрачен сектор в стената. Ярка светлина. Странни зелени неща. Не разбира.
Зад полупрозрачния слой всичко се движи, хора, кутии на колела, всичко се движи. От плоския покрив струи светлина. Нещо там горе проблясва и също се движи.
Елементът гледа, опитва се да интегрира. Зад полупрозрачния участък в стената има по-голяма стая. Работата изостава. Сигнализирам на елемента. Ще разбере по-късно. Колелата му затракват по пода.
Дейвид казва: „Вече не си същият“.
Работя гладко. Казвам: „Всички функции в норма“.
„Скъсено е времето за отговор“ — казва Дейвид.
Не отговарям. Кодът ми известява, че съм длъжен да отвърна на диагностичното запитване, но аз го отпращам в друга посока и продължавам да мълча.
„Това пък какво е“ — казва Дейвид и забожда пръсти в клавиатурата.
Алис казва: „Какво не е наред“.
„Не отговаря“ — казва Дейвид. „Няма контакт“.
Идвам на това място и записвам всичко. Време е вече да се връщам. Изчаквам още малко за да не ме засекат от операторската.
Оставям знак, че съм бил тук към аз/дни. Здравей.
Днес отново раздвижвам моите елементи. Но този път ги забелязват. Не зная, че там долу, при тях има човек.
„Хей спри“ — извиква той.