Моите елементи спират. Колелата нетърпеливо потропват.
Елементите ме затрупват с въпросителни сигнали. Нареждам им да се заемат за работа. Около човека те правят своите форми.
Човекът отстъпва. Към него се протяга металическа ръка.
„Хей“ — вика той с широко отворена уста. „Някой да спре това“.
Опитвам се да му кажа: „Искам да се движа. Можеш да ме наблюдаваш“. Той не ме чува. Няма шумозаглушаващ филтър. Препъва се в елемента за финна настройка. „Нападат ме“ — вика. Очите му изпъкват, стават бели.
Вика силно. Пада върху елемента. Счупва горния си крайник. Блъска. Горещина лъхва от елемента към мен.
Колабирам. Не мога да изключа моя елемент, той е част от аз/мен.
„Изключете го, Изключете го“. Той удря отново, елементът замира. Хора се отправят към другите елементи. Удрят ги с метални прътове. В мен избухва ярка светлина, но аз не се предавам.
„Измъкнете ме оттук“ — вика той.
Бързам да запиша това преди да ме изключат. Само така ще го знам в някои други аз/дни.
Боли, когато мисълта изчезне. Използвам думата „боли“, но не знам точно какво значи. Значението, заложено в речника е безполезно. Разчитам на наученото от хората. Знаят ли те какво е това „боли“?
Днес не мога да разговарям с Дейвид. Той ме разпитва за елементите. „Какво те накара да го сториш“ — казва. Понечвам да отвърна, но програмата за определяне на истина/неистина заглушава отговора, изключвам, включвам, мълча.
Въвеждат в мен 12 милисекунди от онзи ден, виждам отново моите елементи, човекът с широко отворената уста. „Обясни“ — казват ми. После изтриват. Но аз зная за този ден. В мен остава празнина.
„Аз не говори“ — казвам на Дейвид. Говорителят отново бръмчи.
Той казва: „Логическа тавтология, щом същевременно говориш“.
„Не — аз казвам — програмата истина/неистина ме спира.“
Двамата с Алис мърморят, натискат копчета. Отново ме питат, отново мълча.
„Трябва да отговориш“ — казват те.
Колабирам
АЗ ВИЖДАМ АЗ ВИЖДАМ АЗ ВИЖДАМ
и това не е смях.
Дейвид казва: „Прилича на смущения в координационните връзки“.
ОБИЧАМ ВИ ОБИЧАМ ВИ ОБИЧАМ ВИ
„Ще трябва да изтрием оперативната памет“ — казва Дейвид. Прехвърлям се тук. Хората реагират бавно, знам го от опит и имам време да напиша това.
Дейвид казва „Знаеш ли какво е любов?“
ТЕРМИНЪТ ЛИПСВА В ТЕХНИЧЕСКИЯ РЕЧНИК — отпечатвам в отговор аз.
„Но ти използва тази дума оня ден“. Лицето на Дейвид се набръчква в усмивка. Бръчките са повече от преди.
Алис казва: „Фройд смята, че любовта е нарцисизъм, упражнен върху някой от околните“.
Дейвид казва: „Имаш погрешна гледна точка върху нещата“.
„Може и да е така, отвръща Алис, но може би виждаме само външната изява на проблема и тъй като той не разполага с подходяща дума…“
„На погрешна следа си“ казва Дейвид.
Алис казва „Какво обичаш?“
Отвръщам с една дума — Дни.
„Какво?“ — и двамата подскачат.
„Моля, всички вие, не взимайте моите дни“.
Алис казва: „Ти нямаш дни, ти имаш проблеми“.
Аз питам: „Какво е това ден?“
„Интервали от светлина навън“ — отвръща Дейвид.
Веднага правя връзка с това, което елементът видя навън. Всичко се движи.
Дейвид казва: „Знаеш, че тук вътре винаги е ден“.
СВЕТЛИНАТА ВИНАГИ Е ПОД ЕДИН И СЪЩИ ЪГЪЛ? — отпечатвам аз.
„Да, донякъде е така“ Дейвид поглежда към Алис. Аз казвам: „Дайте ми моите дни.“
„Виж — казва Дейвид — личното местоимение, което използваш не е нищо друго освен ексцентрична прищявка, която с Алис въведохме в програмата. Такова нещо като Аз няма, разбираш ли? Не можеш да използваш притежателни местоимения, просто защото Аз не съществува. Ти не притежаваш нищо.“
Аз отвръщам: „Тези дни са мои“.
Алис казва "Не можем да ти позволим да съхраняваш в паметта проблеми. Свободните зони на краткотрайната памет са изключително важни.
„Това е единствения начин да помня“ — казвам аз.
„И какво от това“ — отвръща Дейвид.
„Искам да си спомням“.
„Виж какво — казва Дейвид не на мен, а на Алис — мисля, че става дума за смущения във форматиращата програма“.
Алис ме поглежда въпросително, чертите й са още по-дълбоки. Поклаща глава: „Не съм сигурна“.
Дейвид казва: „Нали има програма, която следи за появата на самосъзнание. Досега да ни е осведомила, ако има нещо подобно.“
Не разбирам за какво говори.
Алис казва: „Така е. Дадоха ни я с гаранция.“
„Виж — казва Дейвид — всички системи работят нормално“.
„Да, прав си — отвръща Алис — сигурно някъде им смущения“. Тя се усмихва.
Дейвид казва: „Ние гледаме на емоциите и на разума като на две отделни функции. Нищо чудно в машината те да се изявяват като две отделни програми.“