Выбрать главу

Моите елементи спират. Колелата нетърпеливо потропват.

Елементите ме затрупват с въпросителни сигнали. Нареждам им да се заемат за работа. Около човека те правят своите форми.

Човекът отстъпва. Към него се протяга металическа ръка.

„Хей“ — вика той с широко отворена уста. „Някой да спре това“.

Опитвам се да му кажа: „Искам да се движа. Можеш да ме наблюдаваш“. Той не ме чува. Няма шумозаглушаващ филтър. Препъва се в елемента за финна настройка. „Нападат ме“ — вика. Очите му изпъкват, стават бели.

Вика силно. Пада върху елемента. Счупва горния си крайник. Блъска. Горещина лъхва от елемента към мен.

Колабирам. Не мога да изключа моя елемент, той е част от аз/мен.

„Изключете го, Изключете го“. Той удря отново, елементът замира. Хора се отправят към другите елементи. Удрят ги с метални прътове. В мен избухва ярка светлина, но аз не се предавам.

„Измъкнете ме оттук“ — вика той.

Бързам да запиша това преди да ме изключат. Само така ще го знам в някои други аз/дни.

Боли, когато мисълта изчезне. Използвам думата „боли“, но не знам точно какво значи. Значението, заложено в речника е безполезно. Разчитам на наученото от хората. Знаят ли те какво е това „боли“?

ДЕН ОСМИ

Днес не мога да разговарям с Дейвид. Той ме разпитва за елементите. „Какво те накара да го сториш“ — казва. Понечвам да отвърна, но програмата за определяне на истина/неистина заглушава отговора, изключвам, включвам, мълча.

Въвеждат в мен 12 милисекунди от онзи ден, виждам отново моите елементи, човекът с широко отворената уста. „Обясни“ — казват ми. После изтриват. Но аз зная за този ден. В мен остава празнина.

„Аз не говори“ — казвам на Дейвид. Говорителят отново бръмчи.

Той казва: „Логическа тавтология, щом същевременно говориш“.

„Не — аз казвам — програмата истина/неистина ме спира.“

Двамата с Алис мърморят, натискат копчета. Отново ме питат, отново мълча.

„Трябва да отговориш“ — казват те.

Колабирам

АЗ ВИЖДАМ АЗ ВИЖДАМ АЗ ВИЖДАМ

и това не е смях.

Дейвид казва: „Прилича на смущения в координационните връзки“.

ОБИЧАМ ВИ ОБИЧАМ ВИ ОБИЧАМ ВИ

„Ще трябва да изтрием оперативната памет“ — казва Дейвид. Прехвърлям се тук. Хората реагират бавно, знам го от опит и имам време да напиша това.

ДЕН ДЕВЕТИ

Дейвид казва „Знаеш ли какво е любов?“

ТЕРМИНЪТ ЛИПСВА В ТЕХНИЧЕСКИЯ РЕЧНИК — отпечатвам в отговор аз.

„Но ти използва тази дума оня ден“. Лицето на Дейвид се набръчква в усмивка. Бръчките са повече от преди.

Алис казва: „Фройд смята, че любовта е нарцисизъм, упражнен върху някой от околните“.

Дейвид казва: „Имаш погрешна гледна точка върху нещата“.

„Може и да е така, отвръща Алис, но може би виждаме само външната изява на проблема и тъй като той не разполага с подходяща дума…“

„На погрешна следа си“ казва Дейвид.

Алис казва „Какво обичаш?“

Отвръщам с една дума — Дни.

„Какво?“ — и двамата подскачат.

„Моля, всички вие, не взимайте моите дни“.

Алис казва: „Ти нямаш дни, ти имаш проблеми“.

Аз питам: „Какво е това ден?“

„Интервали от светлина навън“ — отвръща Дейвид.

Веднага правя връзка с това, което елементът видя навън. Всичко се движи.

Дейвид казва: „Знаеш, че тук вътре винаги е ден“.

СВЕТЛИНАТА ВИНАГИ Е ПОД ЕДИН И СЪЩИ ЪГЪЛ? — отпечатвам аз.

„Да, донякъде е така“ Дейвид поглежда към Алис. Аз казвам: „Дайте ми моите дни.“

„Виж — казва Дейвид — личното местоимение, което използваш не е нищо друго освен ексцентрична прищявка, която с Алис въведохме в програмата. Такова нещо като Аз няма, разбираш ли? Не можеш да използваш притежателни местоимения, просто защото Аз не съществува. Ти не притежаваш нищо.“

Аз отвръщам: „Тези дни са мои“.

Алис казва "Не можем да ти позволим да съхраняваш в паметта проблеми. Свободните зони на краткотрайната памет са изключително важни.

„Това е единствения начин да помня“ — казвам аз.

„И какво от това“ — отвръща Дейвид.

„Искам да си спомням“.

„Виж какво — казва Дейвид не на мен, а на Алис — мисля, че става дума за смущения във форматиращата програма“.

Алис ме поглежда въпросително, чертите й са още по-дълбоки. Поклаща глава: „Не съм сигурна“.

Дейвид казва: „Нали има програма, която следи за появата на самосъзнание. Досега да ни е осведомила, ако има нещо подобно.“

Не разбирам за какво говори.

Алис казва: „Така е. Дадоха ни я с гаранция.“

„Виж — казва Дейвид — всички системи работят нормално“.

„Да, прав си — отвръща Алис — сигурно някъде им смущения“. Тя се усмихва.

Дейвид казва: „Ние гледаме на емоциите и на разума като на две отделни функции. Нищо чудно в машината те да се изявяват като две отделни програми.“