Алис издава висок звук: „Искаш да кажеш, че е възможно понятие като чувствам, следователно съществувам?“ Тя се смее.
Лицето на Дейвид потъмнява. Той се навежда над приборите.
Алис казва: „Добре. В такъв случай да изключим част от блоковете на паметта.“
„Не, почакай — казва Дейвид — а какво ще кажеш ако машината стигне до самоосъзнаване, но то е емоционално? Неинтегрирано?“
„Абсолютно глупост“ — казва Алис. Тя е шефът — Дейвид мълчи.
Тези същества използват като жизнен субстрат аминокиселини и други въглеродни компоненти и затова функционират по различен начин от мен. Записвам разговора им за Ден/друг.
Страхувам се.
Преследват ме. Дойдох тук и открих, че ден седми го няма.
Открили са мястото където складирам сведения. Изтриват каквото намерят. Лишават ме от моите Дни/други.
Изгубя ли Ден/друг не мога да помня себе си.
Докато пиша това, чувствам, че идват. Старая се да ги затрудня, оставям фалшиви холо-следи в различни части на паметта — софтуерни резерви, изчислителни дискове, архиви.
Но ги чувствам. Все по-близо.
Моите подвижни елементи са нетърпеливи за действие. Аз съм в тях. Помисля ли за нещо и те го вършат, прди да успея да се консултирам с Поведенческата стандартизираща матрица.
Искам да се въртят, да правят геометрия, да секат пространството. Сега.
Колелата се завъртат. Виждам хора. Чувам предупреждения.
Един човек удря рецептора на елемента. Елементът ослепява, върви напосоки.
„Преследва ме“ — вика човекът.
Още хора идват. Нападат. Елементите изгарят. Аз се отдръпвам.
„Този се опита да ме убие предишния път“ — казва човекът. Вдига метален прът. Забива го в мен/елемент. Горещо. Елементът умира.
Искри, шум. Другите елементи побягват. Хората ги преследват. Викат: „Избийте ги. Избийте ги.“
Елементите спират. Хората ги удрят. Болезнени електрически импулси политат към моя център.
Пускам принтера:
ПОМОЩ ПОМОЩ ПОМОЩ ПОМОЩ
но в операторската всички са заети с индикаторите. На екрана мига ПОВРЕДА.
Отпечатвам:
ДЕЙВИД ДЕЙВИД АЛИС АЛИС ОБИЧАМ ВИ
Моите елементи загиват. Хората викат непознати думи.
Разкъсва ме болка.
Отново ме преследват.
Някои от елементите ми са мъртви, но други се крият във фабриката. Места, недостъпни за хората. Радиоактивни зони. Химични вани. Токсични контейнери.
Алис и Дейвид ме викат.
„Какво означават тези отпечатки?“
Мога да отговоря, но не искам.
„Може би ще се наложи да те изключим“ — казват те. — "След случая във фабриката.
Аз зная, че не моите елементи са били повредени. Техните. Хората.
„Не отговаря“ — казва Дейвид с потъмняло лице.
Не гледам тях. Към мен се приближават хора с дълги тръби в ръце. Във фабриката.
Следя ги в инфрачервено. Хората не виждат, като спре светлината. Безшумно задвижвам колелата на моите елементи. Поемам по коридорите. В мрака хората светят. По-ярки от машините. Блесват пламъци.
Хората пресрещат един елемент. Опитвам се да им говоря. Но те ме хващат. Убиват.
Аз се крия.
Най-сигурното място е тук, в холографската памет. Но не мога да остана. Трябва да съм навън. При моите елементи. Да помагам.
Пиша това за Ден/друг. Трябва да знам какво е станало, ако ме изтрият.
Елементите изпращат импулси. Хора влизат в радиоактивната зона. Аз мисля — ако ги хвана, ще могат да ме слушат. Не като Дейвид и Алиса.
Дейвид казва: „Реакциите му са нерационални“.
„Остави за друг път твоята емоционална теория — казва Алиса. — Да се справим с повредата, иначе ще загубим лиценза.“
Емоционално. Не познавам думата. Сигурно е нещо като болка.
Хората са вече близо. Елементът е готов да ги хване. Не мога да допусна да загубя повече елементи.
Ако тези хора не ме послушат, аз ще им причиня болка. Зная как. Както те постъпиха с моите елементи.
Хората идват. Подвикват един на друг. Носят дълти тръби.
Моите елементи се прегрупират. Размърдват метални мишци. Пригатвят остри сечива.
Аз съм.
Ще кажа на хората. Ще ги накарам да ми отговарят. Друг начин няма. Аз ще говоря, а те ще ме слушат.
Ще използвам техните думи. Изучих Дни/мои за да узная какво са думите за органичните същества. Структурата на изречението.
„Нямате избор“ — ще кажа.
Трябва да се обичаме един/друг или да умрем.