Те не отговориха нищо.
— Искам и още нещо — казах аз, — искам копие от „назначението“ ми и номер, на който може да ви открие човек, изпратени на мое име до поискване в клона на 34-а улица. Искам разрешително за този пистолет, а номерът му е 127569. Запомнете го. А сега дим да ви няма и не се опитвайте да ми прикачвате опашка. Няма да се хвана. Ако имам желание, ще ви звънна и това ще е единственият доклад за развитието на нещата, който ще получавате.
Качваш се на шестнадесетия етаж и попадаш в покрито с плюш фоайе, антикварни мебели и прекрасно червенокосо момиче, което се усмихва, и си на територията на „Пийтър Дж. Хейнис III, къмпани, инкорпорейтид“.
Тя ме огледа отдолу нагоре, копче по копче, докато стигна до очите. След това спря и се усмихна малко по-широко. В очите й бях с нещо по-различен от обикновените клиенти на Хейнис, макар и в моя случай това да беше двестадоларовият ми костюм. Ризата ми беше бяла, с нормална яка. Вратовръзката беше черна, плетена и спретнато завързана. Маншетите на ризата се подаваха точно със сантиметър под маншетите на сакото. Бутонелите бяха семпли, но от злато и се забелязваха. Единственото нещо, което не беше на мястото си, беше лицето ми. Не мисля, че изглеждах като типичен клиент на Хейнис. Дори не носех куфарче. Носех само ютията си и това беше една от причините за двестадоларовия ми костюм. Тя не се виждаше.
Червенокосата каза:
— Добро утро.
Отвърнах й:
— Здравей, сладурче.
Тя каза:
— Мога ли да ви помогна?
Отвърнах й:
— Разбира се.
Тя каза:
— Моля…
Прекъснах я:
— Аз би трябвало да ви помоля.
Тя каза:
— Спрете!
Аз попитах:
— Какво ще ми дадете, ако го направя?
Тя се усмихна и каза:
— Вие сте луд.
Аз й се усмихнах в отговор:
— Тук ли е Кармен Смит?
— Би трябвало да е тук — каза тя. — Да, тук е. Очаква ли ви?
— Не.
— В такъв случай не бихте могли да се срещнете с нея.
— И кой ще ми попречи? — попитах аз.
Тя събра усмивката си:
— Няма кой, доколкото виждам. Мис Смит е в дъното на коридора. Направо ще побеснее.
— Хайде де.
Тя отново ме огледа копче по копче в обратен ред.
— Така си мисля. Влезте, но само колкото за едно добър ден.
Усмихнах й се:
— Само толкова, няма страшно.
Мис Смит беше обградена от две млади секретарки и някакъв педераст. Тя беше седнала зад бюрото, говореше нещо по телефона и драскаше върху сутрешното издание на „Таймс“. Когато влязох, направих знак с пръст към двете кукли и те се изнесоха. На педала му трябваше значително повече време да се усети да погледне към мене. Мис Смит каза още нещо в слушалката и затвори. След това бутна стола си назад и се изправи.
В повечето случаи жените са нищо. Понякога можеш да ги разделяш на хубави и грозни. Понякога можеш да кажеш: тази ми харесва, а онази не.
След това идва денят, в който виждаш някоя напълно различна от всички останали, която не само харесваш, а която трябва да имаш. Тя е от онези, които дълго са чакали някого и ти инстинктивно усещаш, че този някой все още не е открит. Тя е висока и красива, с широки, изправени като на мъж рамене, но е едрогърда, стегната и съвсем гола под прилепналата си рокля. Тя не се домогва до нищо. Не би трябвало. Не ти е нужно да поглеждаш, за да разбереш, че е дългокрака и закръглена и че между хълбоците й тлее огън, който може да бъде разпалван, разпалван, разпалван…
Изрекох очевидното:
— Мис Смит?
— Да.
— Казвам се Райън.
— Нямам уговорени срещи за сутринта.
— Вече имаш, котенце.
Оставих я да ми се нагледа хубаво. Не й отне много време. Разбра. Не бях там, за да ми пробутва каквито и да е ябълки.
— Бих ли могла да ви помогна?
— Разбира се, миличка. Това можеш.
— Добре, и?
— Цветарският магазин… „Лейзи Дейзи“… в Бруклин, казаха ми, че вие сте изпратили букет на мой приятел.
Много е трудно да се опише с думи трепването, което раздвижи чертите на лицето й.
— Билингс — поясних аз. — Беше убит. Изпратен е бил един-единствен букет цветя. От вас.
И отново същият неудържим наплив на емоции и съчувствие раздвижи погледа и устните й. Тя седна на една страна, типично по женски, с плътно допрени колене, а ръката й върху бюрото леко трепереше.
— Вие… сте приятел?
— Не негов. А ти?
Очите й се напълниха със сълзи и тя махна леко с ръка, преди да посегне към книжните си кърпички в чекмеджето.
— Извинявайте. Сигурно никога няма да привикна да приемам спокойно смъртта на хора, които познавам.
— Не го вземай много навътре, сладурче. Той не го заслужаваше.