— Зная, но все пак беше човек, с когото бях близка. Мога ли да попитам кой сте вие?
— Името ми е, Райън, скъпа. По професия бандит-единак. Не от едрите, но все я карам някак.
В очите й се четеше безмълвно предизвикателство.
— Ами аз не… съвсем…
— И как така се запозна с мърляч като Билингс?
— Защо да ви отговарям?
— Защото ако аз не изкопча отговора, ченгетата сигурно ще успеят.
Тя си пое дълбоко дъх, при което твърдите й гърди се повдигнаха и изопнаха роклята. Попитах я:
— Доколко добре познаваше Билингс?
— Първо ми отговорете на един въпрос. След като изглеждате толкова заинтересуван от мене, дали… хайде да го кажем така… проучвали ли сте ме по някакъв начин?
— По никакъв.
— Господин Райън… аз съм комарджийка.
— Добра?
— Една от добрите. Баща ми беше професионалист. Според нуждите си и морала той можеше да побеждава честно и нечестно. Никога не е имало по-добър техничар. Той ми предаде стила си.
— Ти?…
— Майка ми умряла при раждането ми. Баща ми не се ожени повторно. Той ми даде всичко, включително и вещина в техниката на разиграване, която ми позволява да очистя масата във всеки миг, в който пожелая.
— Това не обяснява нещата с Билингс.
— Аз съм картоиграч, господин Райън. Участвувала съм във всички големи игри, които са ставали в този град. Печеля повече, отколкото от официалната си работа при един дребен дебеланко, който обича да се докарва пред жените. Ако действително сте от подземния свят, поразпитайте сред картаджиите. Сигурна съм, че ще могат да ви обяснят коя съм.
— Не ми трябва да разпитвам. Но това все още не обяснява Билингс.
— Билингс беше шмекер. Имаше нелоша техника, но не беше достатъчно добър, за да се мери с големите. Ако говорим откровено, биваше го. Един ден седна да играе с нас и го хванах как работи, но го пуснах. Не му видях лицето, докато не го поканих отново. Разбирате ли, господин Райън, типове като него ме забавляват. Способна съм да ги срина само заради развлечението.
— Здраво ли го скубеше?
— По някоя стотарка. Той имаше пари, но играехме заради картите, разбирате ли? Парите не са чак толкова важни.
— Добър ли беше?
— Много. Но не достатъчно.
— Кога го видя за последен път? Тя дори не се поколеба.
— Три дена преди да бъде убит.
— Можеш ли да го докажеш?
Когато отново възвърна спокойствието си, тя каза просто:
— По-добре да не бях изпращала онзи букет.
— Не е там работата, момичето ми.
— Така ли? А къде е тогава?
— Ти си класна жена. Вицепрезидент на многообещаваща фирма. Докарваш си петнадесет стотачки на седмица от работата си, а когато шефа ти го няма, ти си човекът тук. Притежаваш жилище на Медисън авеню и открити сметки в най-добрите магазини. Освен това обичаш комара. Обичаш да играеш карти. Това изобщо не беше трудно да се открие.
— Мислех си, че не сте ме проучвали.
— Не съм. Научих всичко това от една бъбрива портиерка.
— Тогава защо ме смятате за подозрителна, господин Райън? — Сълзите вече блестяха в очите й.
— Изпратила си му букет за пет долара, момиче. Тя не се подвоуми и този път:
— Той беше картоиграч за пет долара, господин Райън.
— А ти си сантиментална?
— Не, просто жест към покойния мошеник.
— Жестът може да се изтълкува като компенсация.
— Когато си мъртъв, това е без значение. Беше просто жест. Сега съжалявам, че съм го направила.
— Не ми харесва, скъпа — казах й меко аз.
Когато вдигна поглед, вицепрезидентката вече я нямаше, въпреки че до преди миг я бях наблюдавал през бюрото. Беше останала само жената, обхваната от леден гняв, вперила в мене широко разтворените си, готови да ме изпепелят, очи. Това продължи около секунда, но разбрах, че нямаше блъф.
Тя каза:
— Баща ми беше известен в Монте Карло. Беше още по-прочут във Вегас. Не беше кой да е. Един ден беше застрелян от някакъв луд тип, който беше загубил тестето със собствените си белязани карти.
— И какво стана с откачения тип?
— Деветгодишната дъщеря на убития мъж му пръсна черепа с пушка от три метра разстояние.
Попитах спокойно:
— Ти?
— Аз.
— И на него ли изпрати петдоларов букет?
— Не. — Усмивката й беше чиста и широка. — Не, момичето на татко се задоволи само със стрелбата.
— Този жест ми харесва — казах хладно аз.
— Мисля, че беше подходящ. — Тонът й беше в пълно съзвучие с моя.
— Е?
— Изникнало е нещо около господин Билингс. Той беше застрелян и пристигате вие. Не полицията. Вие. Защо?
Обясних й:
— Навремето Билингс ме хвърли на кучетата за десет бона. Мисля, че го е направил отново. Малко съм разтревожен и ми се ще да открия кой е вътре в тази игра.