— Не го вземай толкова навътре бе, Патси.
— Виж какво, Райън, ако си в тия работи, по-добре върви другаде.
Ухилих му се и кимнах.
Зад тях Кармен идеше към мене и всички погледи в заведението бяха приковани в нея. Тя поздрави:
— Здрасти, Фатс… Еди. Познавате ли Райън?
Фатс каза:
— Срещали сме се.
Кимнах им и тръгнахме да излизаме. Взехме такси.
— Хитро — провери ме чрез Фатс и Еди. Сега доволен ли си?
Погледнах я и се ухилих.
— Изобщо не съм задоволен, котенце.
Усмивката й блесна на мига. Тя притегли главата ми с ръката си и внезапно върху устните ми се разля огнена целувка — жива, влажна и леко тръпчива.
Когато се отдръпна, ми се стори, че го прави прекалено рано. Каза ми:
— Никога досега не съм целувала гангстер. — И прокара показалеца си по устните ми. — Сега вече доволен ли си?
— Не — казах аз и се ухилих.
— Ти си железен, голям пич, наистина голям, грозен и дързък.
— Ей, вицепрезидентите не говорят така.
— Мислех, че така може би ще ме разбереш по-добре — поднесе ме тя.
— Тогава говори на калташкия жаргон — посъветвах я аз.
За миг тя остана сериозна:
— Ти не си калтак. Познавах някои калтаци навремето.
— О-о?!
— Бих могла да харесвам тебе, голям разбойнико, но никога калтак.
Таксито спря.
— Пристигнахме — казах аз.
— Ще те видя ли отново? — Очите й ме умоляваха да кажа да.
— Само ако кажеш „моля“.
Тя се усмихна и отново докосна с пръст устните ми.
— Моля.
— Ще ти се обадя.
— Ще чакам. Скоро ли ще е?
— Когато открия оня момък на име Лодо.
— Бъди внимателен.
— Разбира се.
Тя слезе и тръгна надолу. Краката й бяха дълги, хълбоците широки, при всяка крачка бедрата й се полюшваха под плата на роклята. Изглеждаше така, сякаш нямаше дреха върху себе си.
С таксито отидох до „ДиНучиос“. Арт не беше там, но Джо ми каза, че се обаждал по телефона у дома на няколко пъти без всякакъв успех, след което излязъл.
Пийнах една бърза бира, махнах на Джо и излязох навън, като застанах на ъгъла с надеждата да хвана маршрутно такси към града.
Именно тогава усетих, че са ми лепнали опашка.
Беше дребен мъж с шлифер от синтетична материя и стърчащ от джоба нагънат вестник. Не беше особено сръчен и когато ме забеляза за първи път, погледът му неволно го издаде. За да бъда напълно сигурен, аз се поколебах още малко на ъгъла и след това поех на запад. Той тръгна след мене, като непрекъснато се оглеждаше през рамо за такси.
Когато мина първото свободно, той го взе, потегли с него и го спря на следващия ъгъл. Знаех, че изчаква аз да взема следващото и след като мина покрай него, да се лепне за гърба ми. Можеше да стане интересно, ако разполагах с повечко време. Наместо това аз се върнах до ъгъла и взех някакво такси, което току-що се беше освободило. Бруклинските двама братя явно бяха решили да се докопват до докладите за развитието на нещата по грубия начин.
Ръмящият дъждец се превърна в истински порой, докато стигна до апартамента си. Улицата беше празна и дори Пийт Псето беше отишъл да пробутва вестниците си по баровете. Платих на шофьора, извадих ключа си и хукнах към входната врата. Влязох вътре, включих лампата и разбрах, че съм се хванал.
Двамата стояха вътре, извадили патлаците си, опитваха се да ми пръснат черепа с куршумите, които изплющяха над главата ми, и грозно запсуваха, когато се гмурнах между тях така, че трябваше да стрелят един срещу друг. Претърколих се зад един стол и го ритнах към тях. Видях как върхът на облегалката беше отнесен от куршум. Но аз вече бях извадил пистолета си, бях дръпнал петлето и закръгленият момък срещу мене гушна един тлъст 45-и в гърдите. Другият хукна към вратата, но аз го прострелях в коленете и той се просна и запищя с пълни гърди, докато най-накрая не го цапнах през устата с цевта на пистолета.
Той продължаваше да повтаря непрекъснато:
— Мароне, мароне!
Зад гърба ми другият се закашля, значи все още го имаше.
Казах спокойно:
— Още не боли истински. Гледай какво ще стане след някой и друг час.
Онзи вдигна ръка от коляното си и се опита да достигне пистолета, който беше изпуснал. Ритнах желязото встрани от него. Очите му бяха ужасяващи в опита си да ме убият с поглед. Опрях 45-ия в корема му.
— Кой ви изпрати, момко?
— Върви…
— Виждаш ли го? Не съм от послушните, благи граждани. Няма да ми е никаква трудност да те гръмна. Имам дори разрешително за желязото. Само че съобразявай бързо, защото не ти остава много време.
Той отново погледна към ръцете си, разтвори широко уста и се отпусна пак на пода.