— А докъде са връзките им?
Той премести непохватно слушалката си.
— До големец от най-висш ранг. С дълга ръка, Райън. Стига чак… чак до… до Европа.
— А имената?
Чух леда да потраква в чашата му, след което трябваше да изчакам да преглътне. Най-накрая каза:
— Ония симпатяги от Джързи… Горили на мафията. Били са от шайката… на Лъки. Знаеш ли какво означава това?
— Звучи ми познато. Нещо друго? Той се засмя горчиво.
— Сега ще… те шашна… с нещо, ирландецо. Имам приятел в Рим. Добър приятел. В тамошната им организация. За… американската връзка… той ми подшушна за твоето тайнствено приятелче.
— Какво приятелче?
— Лодо — изхихика злорадо той. — Лодо… много голяма работа. Лодо е… кодовото название на убиеца на мафията по Източното крайбрежие. Убиец от най-висока класа. Скоро ще науча кой е.
— Добре — казах му аз. — Сега се прибираш у дома и никакво мърдане. Чу ли ме?
— Сигурно няма да е веднага. — Той замълча за миг, прокашля се и каза: — Късметлия си ти, ирландецо.
— Защо?
— Защото ще умреш наистина… Скоро.
Взех такси до 34-а, прибрах плика „до поискване“ от пощенския клон и го отворих на улицата.
Момчетата бяха свършили добра работа. Обикновено за разрешително за оръжие се чака повече от месец. Това беше изкарано значително по-бързо. Напъхах го в джоба си и погледнах другия лист хартия. Върху него имаше седем цифри, а първите две бяха номерът на централата. Намерих монетен телефон и набрах номера.
Мъжки глас каза:
— Да?
— Едрия? — попитах аз.
— Ти ли си, Райън? — запита ме в отговор той.
— Аз. И не се опитвай да проследиш разговора. Гласът му прозвуча напрегнато.
— От какво имаш нужда, ирландецо?
— Две момчета. Работят на кораб, който е бил тук през седмицата, когато е бил убит мъж на име Хуан Гонзалес. Зная им само прякорите. Единият е Том Испанеца, а другият Фредо… вероятно Алфредо. Достатъчно едър ли си, за да ми свършиш тази работа?
— Достатъчно едри сме.
Излязох от кабинката и стигнах до ъгъла две минути преди една немаркирана полицейска кола да спре в началото и от нея да изскочат неколцина левенти. Другият край на улицата беше блокиран от още един автомобил. Започна систематично претърсване на улицата. Посмях се на безплодните усилия на ченгетата и си тръгнах. Едрия го играеше от средата към двете врати.
Дадох му един час. Имах достатъчно свободно време. Те имаха хора, екипировка и милиони и можеха да се докопат до всяко проклето нещо, което пожелаеха и където пожелаеха.
Обадих се и казах:
— Едрия? Той докладва:
— Двамата мъже са от борда на „Гестри“, който в момента е в пристанището. Том Испанеца е Томас Ескаланте. Другият е Алфредо Лиас. И двамата са от Лисабон. На кораба са от четиридесет и шеста година. Задържани са за пиянство в различни пристанища, но нищо по-сериозно. Източникът гарантира за почтеността им.
— Благодаря. Предполагам, че не сте си направили труда да ги огледате?
Той долови сарказма.
— В пристанището са, Райън. Поогледахме се, но не ги открихме.
— И какво щяхте да ги питате, ако ги бяхте намерили?
— Все щяхме да измислим нещо.
— Браво на вас — казах аз. — Има и още нещо, което досега не съм си правил труда да ви попитам. Вие, момчета, никога не действувате, без да разполагате с факти или поне с някаква информация.
— Е, и?
— Как така сгряхте, че Билингс има нещо за продан? Той ми отговори съвсем спокойно:
— Преди около месец двама водолази бяха убити при гмуркане до останките на „Андреа Дориа“.
— Четох за това.
— В експедицията са били трима. Третият не се намери никъде.
— Давай нататък.
— Не е ли очевидно? В останките на този кораб има свръхсекретни материали, ако попаднат там, където не трябва, биха могли да изложат на опасност цялата страна, ако ли не и целия свят.
След миг той попита:
— Това достатъчно ли е?
— Достатъчно е — потвърдих аз и затворих.
Отвън не се мяркаше никой и аз излязох от телефонната кабина, замислен над чутото. Съществуваха толкова много възможности. Някои от тях трябваше да бъдат проверени. Тръгнах бавно и оставих главата си да работи свободно. В резултат на това се оформи някаква схема.
От една кабина малко по-надолу по улицата звъннах в апартамента на Арт, за да проверя дали се беше прибрал. Изчаках около дванадесетина сигнала, след което реших, че или е заспал, или е припаднал, и се отказах.
Взех си един вестник от будката. Добре ме бяха издокарали. Снимки и всичко.
Мнението на полицията, изглежда, беше, че става дума за някаква гангстерска престрелка, защото може би съм бил нагазил в чужд периметър. Имаше предположения, че може би съм, бил откаран на старомодното „последно пътуване“. Дотам им стигаше акълът.