— Не съм от типа, който би направи нещо такова. Зная го много добре. Била съм близка… през целия ми живот все се е получавало обратно. Никога досега не ми се беше случвало. Сега за първи път зная какво е да… да те е грижа за някого, който не изпитва нищо, така де, нищо по-особено към тебе. Това се случваше на другите. Никога не съм мислила, че е възможно да се случи на мене. — Тя вдигна очи, усмихна се и добави весело: — При това с гангстер. Никога досега не съм се влюбвала в гангстер.
— Ти си луда.
— Зная — каза тя.
— Ти си класа, скъпа. Една закачка с мене сигурно би била забавна за тебе. Малко тръпка, като при играта на карти може би. Но, сладичко… аз като че ли не съм от рода на ония глезльовци, по които си падаш. Ти си класа.
— Ирландецо… ти никога не си имал проблеми в това да вземеш някоя жена… никога. Или?
Мярнах я с очи и поклатих глава.
— Колкото бих имал с домат.
— Тогава остави ме да бъда домат. Или трябва да кажа „моля“?
— Говориш ми безумия, момиче.
— Нямам нищо друго, ирландецо. Никога не съм имала.
— По дяволите, мене могат да ме убият по всяко време. Знаеш ли какво означава това? Ще те свържат с мене и си свършена, хлапе. Свършена. Може би е както казваш… никога преди не си се влюбвала в гангстер, но то е като тръпката да изтеглиш три карти от раздаващия и да се озовеш с флош роаял в ръцете. Страхотно е, ако залозите са големи, но когато останалите ръце са двойки и тройки и купчинката е малка, голямата тръпка отива на боклука. Флошът само ти се струва голям. Всъщност не става за нищо. По дяволите, ти си луда!
Бях се напрегнал, докато говорех, и старият белег на гърба ми започна отново да ме подръпва. Трябваше да й го кажа. Тя трябваше да знае какво е разчистване на сметки!
Очите на Кармен се бяха прояснили отново. Докато й говорех, тя беше успяла да вземе своето решение.
— Тогава ще ми позволиш ли да бъда луд домат, ирландецо?
— Котенце…
— Ти не си длъжен да ми отвръщаш с любов — каза тя.
Опитах се да го задържа в себе си. Но не беше от нещата, които можеш да направиш на парчета и да забравиш.
— Това му е най-лошото, хлапе — казах й аз. — Разбираш ли… аз вече го правя.
Тя отново се озова в прегръдките ми, нежна като преди и с още по-жадни устни. Пръстите й бяха кадифени като котешки лапки, те ме мачкаха, търсеха и откриваха. Когато я докоснах, сякаш всичко наоколо изчезна и остана единствено топлината на тялото й и главозамайващото усещане да бъдеш изцяло подвластен на изтръгналото се изпод контрола ти чувство. Когато легнах, времето престана да съществува, а когато тя се отпусна отгоре ми и започна да ми шушне тихо нещица, които само сърцето ми чуваше, беше необикновено. Толкова, толкова необикновено.
Меката утринна светлина окъпа телата ни и ние станахме, усмихвайки се един на друг, без да казваме дума. Думите нямаше да са достатъчни. Гледах я, докато си вземаше душ и се обличаше. Цялата й красота — и гола, и облечена, ми принадлежеше и никой не можеше да ми я отнеме.
След това магията на утринния полумрак се разпръсна и усетих колко глупаво беше всичко; кисело-горчивият вкус на повръщано отново се завърна в устата ми ведно с гнева срещу всичко, което ми се беше случило.
Облякох се бързо и я последвах в кухнята. Тя беше направила кафе и ми подаде пълна чаша, но по лицето ми разбра, че нещо не е наред. Не ме попита нищо. Изчака ме да започна сам.
— Имах приятел, който беше убит снощи — започнах аз. — Зная как, зная защо, зная кой, но не зная как точно изглежда лицето на убиеца.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Можеш, но не искам да те моля. Залогът е прекалено голям.
— Да не си забравил, ирландецо?
— Какво?
— Аз съм си комарджия.
— Това убийство ще ми бъде лепнато и няма никакъв шанс да се измъкна.
— Полицията…
— Могат да бъдат залъгани за малко. Могат да бъдат озаптени, но само временно. Когато обаче решат да впрегнат всичките си сили, могат да постигнат каквото пожелаят.
— Мислиш, че ще го направят?
— Ще им се наложи, скъпа. Този път е убит вестникар и всички издания ще ударят яко тъпана. Тогава те ще трябва някак си да отклонят огъня, а единственият начин е да ме пипнат.
— Но първо ще оберем залозите.
Погледнах я сериозно. Не се майтапеше. Тогава казах:
— Добре, миличко, ще бъдем ти и аз. Ще опитаме заедно. Може пък да се окажем добри партньори.
— Какво ще правим?
— Днес е събота, хлапе, довечера ще отидем да потанцуваме. — Една бръчка проряза челото й. — За пиеската ще ти трябва костюм. Какво ще кажеш например за едно издокарване като уестсайдска курветина. Ще можеш ли да се справиш?