— А кой е бил, ирландецо? Кой е Лодо?
— Арт умря, защото беше на път да го открие. Лодо било кодовото име на убиеца на мафията по Източното крайбрежие.
Той не каза нищо. Сякаш дори не чу.
— Това е важно, нали? — подхвърлих аз.
— Може би. Понякога мафията е доста разтегливо понятие. Все още е велика, но понякога заглъхва в сравнение с останалите големи организации. Имаме си хора в повечето от секциите на мафията, но досега все още не сме чували за нещо подобно.
— Там винаги изниква по нещо ново — казах му аз. — Ами… доколко ново беше това, което ти съобщих?
— Достатъчно ново. Това променя нашата операция. — Той замълча, втренчи се в мене и потри брадичката си с юмрук. — Само че ти премълча някои неща, ирландецо.
— Кои например?
— Защо всички искат смъртта ти? Оставих го да се наслади на зъбите ми.
— И на мене ми се ще да узная. Когато го разбера, ще съм пипнал вашия Лодо, приятелче.
— Може би ти стига, а? Показах му още зъби.
— А-а, не, татенце-е! Спомняш ли си началото… онази, голямата бала банкноти? Искам ги. Имам си планове.
— Искаш ли да ги споделиш?
— Не. Но мога да ти кажа къде ще видиш нещо интересно. Онези, които искат кожата ми, са завардили апартамента ми. Предполагам, че бихте се радвали да пипнете някои от момчетата, и можете да го направите, ако се опитате да заложите мамец в бърлогата ми. Може да се окаже наистина интересно.
— Знаем ги къде са. Дори го обмисляхме. Бяхме там и когато братята Етчинг те забраха тази сутрин.
Устата ми зееше.
— По дяволите! — възкликнах. — Ами че това си беше откарване. Защо не се намесихте?
Той сви небрежно рамене:
— Не се разпоредих, защото знаех, че ще се измъкнеш от клопката. Между другото, къде са сега те?
Аз го раздадох също толкова небрежно:
— Някъде из Джързи, а Стан Етчинг е с дупка в корема.
— Прекрасно — каза той. — Ще запиша всичко като устен доклад.
След това се изправи и добави:
— Бъди внимателен довечера. Ако имаш нужда от помощ, звъни!
— Разбира се — казах аз. — Непременно.
Беше 15,35 и денят навън беше същият. Изчаках под козирката на входа, докато зърнах, светлинната табелка на едно такси и му махнах. Спрях го там, откъдето „Пийтър Дж. Хейнис III“ не можеше да бъде видян, шестнадесет етажа по-горе, и отворих работа на момчето от асансьора. То ме изгледа, сви рамене и подкара кабината нагоре.
Фоайето беше тихо. От една от далечните канцеларии се дочуваше мекото потракване на пишеща машина, а от една от по-близките — монотонният приглушен говор на някой, който явно водеше телефонен разговор. Зад бюрото на приемната се отвори незабележима врата и оттам се подаде червенокосата, видя ме и се усмихна широко. Беше в прилепнала зелена рокля и напълно съзнаваше какво означава това при нея.
— Бих искала да се надявам, че идвате при мене, но зная, че не е така.
— Нима работите в събота?
— Само понякога. В събота е по-спокойно и когато има повечко работа, човек успява да насмогне.
— За мене е удоволствие. Кармен тук ли е?
— Мис Смит ли? Аз поклатих глава.
— Кармен. Ние сме приятелчета.
Тя извърна очи, а след това отново ме погледна докачено миг преди усмивката й отново да докосне устните й.
— Второ качество. При мене все така се получава. Не, не е тук. Излезе по магазините, след това се връщаше и излизаше още два пъти. Търсихте ли я в дома й?
— Тцъ.
Тя се пресегна към телефона, и набра номера. Чух сигнала за свободна линия поне шест пъти, след което червенокосата каза:
— Няма никой, но ако искате, можете да оставите съобщение.
Не схванах и тя долови това в погледа ми. Пресегна се зад главата си и отмести картината на стената. Там беше вграден магнитофон с наполовина пълни ролки.
— Включва се след десетото позвъняване — обясни тя. — Един тенекиен глас ви моли да оставите съобщение и можете да говорите в продължение на три минути. Освен това записва всички изходящи разговори. Да оставя ли някакво съобщение?
— Хитро — казах аз. — Тогава й кажете, че ще се прибера за вечеря към шест.
Чух тенекиения глас на автоматичния секретар, след това съобщението беше предадено.
След като окачи слушалката, червенокосата попита:
— Кажете ми, господин…
— Райън.
— …господин Райън… нали няма да причините зло на… мис Смит?
— Не схващам.
— Очите й направо греят.
Изчаках продължението.
— Зная кой сте, господин Райън — каза тя. — Въпреки че снимките ви по вестниците надали ви ласкаят.
Почувствувах онова характерно затопляне на тялото, което предизвиква само страхът. Като последен мухльо се бях направил на много отворен и сега това девойче можеше да затапи цялата работа. Тя като че ли долови мислите ми. Сигурно съм изглеждал пределно прозрачен.