— Здрасти, приятел! — поздравих аз.
Джейк МакГафни ме видя и каза:
— Какво правиш тук, ирландецо?
— Ами ти?
Той се ухили към куклата.
— По дяволите, за това питай Бетс. Тя ме влачи по всичките тия проклети туземски вечеринки.
Куклата ми се усмихна, каза ми нещо на испански и завлече Джейк навътре.
Стигнах до отсрещната страна и застанах зад двама мъже, които изкарваха с колички кашони, пълни с боклуци. Първият от тях дръпна вратата встрани и когато тя се отвори напълно, нощта навън беше процепена от трясъка на три изстрела, отекнали съвсем наблизо, след което всяка една девойка в залата запищя с пълни гърди.
В салона настана луда блъсканица към централния вход и се разнесоха ругатни поне на дузина чужди езици. Всички си проправяха път през вратата със зъби и нокти, тъй като им беше напълно ясно какво означаваха тези изстрели. Двамата мъже пред мене подскочиха като подплашени зайци, изоставяйки едната от количките на пътя ми, така че се наложи да я изблъсквам, за да изляза.
Ръката ми вече лежеше върху дръжката на 45-ия, когато се шмугнах в сенките. Изчаках цяла минута, но надали имаше смисъл. Онзи, който беше стрелял, беше изчезнал отдавна.
Все пак не бях съвсем сам. Тихи звуци се донасяха иззад касите за сода. В този миг съзрях безличното сиво на костюма му и контрастно кафявото му лице. Сега то беше пребледняло и изглеждаше почти бяло. Едната му ръка беше притисната върху стомаха и нямаше никаква видима причина той да е жив.
Коленичих до него все още с пистолета в ръка. Той го погледна, но аз поклатих глава.
— Не го направих аз, Фредо.
Гласът му излезе като дрезгав шепот:
— Зная… сеньор.
— Видя ли го?
— Не. Беше… зад мене. Помислих си, че сте вие.
— Виж, сега ще извикам лекар… Той докосна ръката ми.
— Сеньор, моля ви… не. Прекалено късно е. Сбърках. Сега плащам. Като Том. Плащам. Така е по-добре.
Не се захванах да споря с него. Просто го попитах:
— Знаеш ли какво взехте от кораба?
Той кимна с полупритворени очи.
— Какво беше, Фредо?
Той започна да хълцука и аз разбрах, че му остават броени секунди.
— Осем… кила… сеньор — прошепна той.
Вече знаех за какво ставаше дума. Исках само едно последно потвърждение:
— Фредо…чуй ме. Хуан ли ви убеди да го продадете на Билингс? — Кимването му беше слабо, а очите му се склопиха. — Все нещо знаеш за Лодо. Всички ли знаехте за него?
Приближих ухото си до устата му.
— Всички… ние бяхме… мъртви… сеньор.
— Билингс ли взе тези осем кила последно?
Още един хрип:
— Си.
— Фредо… Кой е Лодо?
Той вече никога нямаше да проговори.
Навън се чуваха сирени и гласове, и още сирени, и още гласове. Те приближаваха все повече, а аз не можех да ги изчаквам. Прескочих през оградата, откъдето се беше измъкнал и убиецът, и с инстинкта, присъщ само на роденото в града животно, намерих пътя си към откритата улица, към прикритието на мрака и на дъжда.
Наложи ми се да покажа на шофьора парите си, преди да ме качи в таксито. Остави ме там, където му бях казал, след което поразпитах и открих Пийт Псето да продава вестниците си в една кръчма. Изведох го навън, купих всичките му вестници и след две минути разговор вече знаех онова, което ме интересуваше. Някакви непознати направили акция в квартала. Един човек сгащил Голдън натясно и му видял сметката. Холмс бил в спешното с две парчета олово в гърдите и без никакви шансове да оживее. Стеклър бил прибран по обвинение във въоръжено нападение над Резтац и като капак на всичко Съливан Акта, който бил заритал предсрочното си освобождаване под гаранция, сега щял да излежава присъдата си за изнасилване до края на топло. Рез бил добре. Малко поочукан, но добре. Върнах вестниците на Пийт и се упътих към вкъщи.
Към утробата.
Познатата картинка, помислих си аз. Всичко, което притежава единакът, е неговата къща. Неговата утроба. Заспивайки, умираш. Всяко събуждане е ново раждане. Тя е нещо скъпоценно, нещо, което не можеш да зарежеш.
Не беше сега моментът да търся Кармен, а и усещах по някакъв начин, че всичко с нея беше наред. Щях да я потърся през деня. Утре.
Вървях по улицата, без да обръщам внимание на дъжда. Той се стичаше по мене, а вятърът го правеше още по-студен. Свалих шапката си и го оставих да ближе лицето ми. Ледените иглички прочистваха и освежаваха ума ми. Размислих се върху всички неща, които се бяха случили. Не само тази вечер. През всички предишни нощи. Нямаше повече какво да се търси, тъй като имах всички парчета. Те бяха тук. Имаше нужда само от още едно малко излизане утре сутринта и щях да разполагам с цялата картина. След това парите. След това Кармен. И след това — живот!