— Доста изчерпателно като описание.
— Не съвсем. Останалото е, че ако бъде убит, той няма да липсва, няма да бъден броен за загуба.
Наместо отговор той каза:
— Това не е точно „езикът на боклуците“.
— Но улучих, а?
— Улучи — потвърди сериозно той.
Поклатих бавно глава. „Братко!“ Отдръпнах се от масата и се поизправих.
— Мисля, че имаш грешка в терминологията, приятелче. Замесеният фактор е не психологически, а философски. Единствено призивът ти е психологически. Подхвърляш ми залъгалки, момко.
— Аз… не мисля, че ще свърши голяма работа, ако те подработя на патриотична вълна.
— Правилно предполагаш. Можеш спокойно да си завреш разветите флагове, глупостите за дълга към родината и всичко останало.
— Тогава на какво да се позова?
— На любопитството и на още нещо. Парите!
— Колко?
Ухилих се наистина широко — направо лицето ми се разполови.
— Сто бона, приятел. За това, което искаш, една бала. Свободни от такси, без поредни, в дребни употребявани банкноти.
— А какво точно искам от тебе?
За забавление го отиграх без увъртания.
— Ти ме светна, приятел. Патриотизмът не съществува на нито едно от местните равнища. Ако минем на интернационално ниво, сещам се само за три полета на действие, в които бихте ме използували. Наркотрафикът през Италия, Мексико или Китай; нелегалните златни пратки до Европа; и най-накрая, комунистите.
Той не отговори.
— Колко? — попитах го аз.
— Ще си получиш балата.
— Както казах — свободна от такси, в малки банкноти?…
— Както каза — повтори той. — И още нещо.
— Казвай! — позволи той.
— Какво те кара да мислиш, че работата ще ми хареса?
— Защото мразиш ченгета и политици, а тъкмо такива са хората, които ще имаш шанса да насолиш.
Изгледах го косо.
— Пропускаш нещо.
— Прав си, ирландецо. С тебе вече може да се говори, момче. Пропуснахме, подплатата. Парите са много силен мотиватор, но все пак трябва да има и подплата. Ако приемеш сделката, ще добавим токсин — антитоксин.
— Значи?
— Приемаш ли я? Кимнах.
— Разбира се. Ти какво очакваше да кажа?
— Нищо. — С два пръста той измъкна от джоба си лист хартия и го отгърна така, че се виждаше само линията за подписа и нищо друго, след което ми подаде писалката си. — Подпиши!
Смехът ми изкънтя съвсем независимо от мене. За какво да искам да го чета? Нямаше нещо, от което да не мога да се отрека, и нещо, което да призная и да не мога да опровергая пред съда, а нищо не ме правеше по-любопитен от това първо да подпиша, а след това да поискам да прочета съдържанието. Подписах.
Попитах го:
— За какво става въпрос?
— За нещо, което надали би те зарадвало. За да се защитим или да те защитим при някакви евентуални понататъшни обстоятелства, отсега нататък ти придобиваш правото на известна закрила от закона.
— Каква закрила?
— Ами сякаш току-що си се наел за ченге.
Приех го кротко и заговорих бавно и ясно, за да му дам възможност да не пропусне нито една от казаните от мен думи. Мина доста време, преди да изчерпя въпроса. Лицето му беше пребледняло, а устните му се бяха изтеглили назад в тънка черта.
— Свърши ли? — попита той.
— Това е всичко от езика на боклуците, което ми едва на ум в момента.
— На мене това уреждане на въпроса ми харесва точно толкова, колкото и на тебе. Просто е неизбежна необходимост, иначе нямаше да го правим. Вътре си.
— Предполагам, че мога да изляза?
— Няма да можеш.
— Добре, сам си го търсех. А сега какво ще правите, ще ми набивате разни работи в главата или какво?
— Нищо подобно. Просто ще ти бъде дадено едно име. Ще откриеш този човек. След това каквото е нужно да се прави, ще го правиш.
— По дяволите, приятел, не можеше ли да се изясниш?
Усмивката му отново се върна:
— Изясняването е твоя работа. Картинката ще се изясни от само себе си. Ще разбереш какво трябва да правиш.
— Дума да няма. Страхотно! — След което попитах: — Кого?
— Името е Лодо.
— Това ли е всичко? Той кимна.
— Това е всичко. Просто го намери. След това ще узнаеш какво да правиш.
— И след това мангизите?
— Цяла дебела бала. Повече, отколкото си имал през целия си живот.
— С колко време разполагам?
— Няма ограничения.
Засмях се с леко сърце. Погледът му се напрегна, когато смехът се заизлива от устата ми.
— Просто ей така, за спорта, преди да сме дръпнали шалтера, името на приятелчето… дето ви упъти към мене?
— Един мъж на име Билингс. Хенри Билингс. Познато ли ти звучи?
Нещо затисна смеха в гърлото ми.
— Да, познавам го.
Дали го познавам? Този въшлив мърляч, който изтропа на военната полиция, че съм задигнал десет хилядарки в злато от някакъв швабски трезор през четиридесет и пета, и докато аз лежах в карцера заради няколкото подхвърлени монети, намерени във войнишката ми торба, той изчезна с цялата плячка. Денят, в който се доберях до него, щеше да е последният в живота му.