— Машинката?
— Магнитофонът, прикачен към телефона. Един в офиса и един вкъщи. Засякла си разговора ми с Арт и си го убила или си изпратила да го убият.
— Не!
Свих рамене:
— Всъщност за мене няма значение кой го е направил. Предпочитам да мисля, че си била ти. Междувременно организацията ти се заема с двамката от Лисабон. Единият е очистен, но другият се изплъзва. Играта е била изцяло в ръцете ти, след като ти разкрих кога е възможно да открием втория. Привикала си хората си там и когато контактът беше установен, убиха момъка под носа ми и прочистиха следата.
Облегнах се назад във фотьойла и изпружих краката си.
— Сега вече твоята организация щеше бързо да нагълта дебелите пачки.
— Моля те, Райън…
— Ти ме подхлъзна, моето момиче. Сега съм огорчен от цялата история. Огорчен съм от това, че когато нещата се затегнаха, ти засвири сбор. Бяха свикани всички големи в бранша, патлаците от цялата околия. Изведнъж започнах да мисля като ченге и ми се прищя цялата проклета компания да бъде натръшкана. Изведнъж разбрах, че в замяна на това бих могъл да бъде полезен. Изведнъж прозрях, че да си играеш на гангстери не е чак толкова велико, защото в края на краищата това е игра с неща, които мразя.
Поех си дълбоко дъх.
— И изведнъж намразих тези неща, защото започнах да се влюбвам, за първи път в живота си, и не зная дали това ще ми се случи отново. Изведнъж почувствувах нещо, което се повтори, когато влязохме тук. Но свърши. Всичко свърши. Натрупаха се грешки и вече всичко свърши.
И тогава тя ми показа колко съм сгрешил в първото и колко-прав съм бил за второто. Грешката все пак си оставаше моя, тъй като си бях помислил, че ще мога да извадя пистолета си преди още да е мръднала. В това бях сгрешил. И всичко отиваше към края си. В това бях познал.
Виждах дупката в края на автоматичния й пистолет със скрит ударник. Беше нещо омагьосващо, едно бездънно черно око. Загледах се в усмивката на Кармен над мерната му линия. Отначало беше напрегната, но после се отпусна.
Тя беше все така красива.
— И какво щеше да правиш, Райън?
Свих рамене, докато мислено преценявах разстоянието помежду ни. Можех и да опитам, но нямаше да има никакъв смисъл.
— Знаеш ли, прав си. — Тя разтърси глава и косите й се разпиляха по раменете. — „Пийтър Хейнис Къмпани“ е параван. Съвсем законна, икономически стабилна. Идеално място за съхранение на… други документи. Добър източник на доходи, за да бъде поддържана една ключова фигура откъм доходи и стил, докато потрябват нейните услуги. Папката с личната ми кореспонденция би разкрила много неща на един експерт по шифрите, но би била абсолютно безсмислена за всеки друг.
Когато й се ухилих мрачно, тя каза:
— Само този малък факт е достатъчен да унищожи половината ни организация.
Но вече беше прекалено късно.
— Какво щеше да правиш, Райън?
— Не зная.
— Да ме убиеш?
Не можех да я лъжа:
— Не.
— От тебе никога няма да излезе гангстер. Със самото ми предаване на полицията ти би бил оправдан. Би могъл отново да се измъкнеш чист. Мисля, че сега наистина ти се ще именно това. С мене би могло да се случи едно от двете. В това положение — или столът, или, при много добър адвокат, вечно заточение под опеката на психиатричната институция. А не бих могла да живея по този начин. По-добре мъртва.
Лицето й се смекчи и светлината проблясна по влажните вадички, набраздили страните й.
— Само че ти не можеш да ме убиеш, Райън. Защо?
— Какво значение има?
Едва успях да различа думите й:
— Има значение.
— Казах ти вече. Влюбих се. Като глупак. Сега плащам за това, че съм бил глупак. През целия си живот съм се присмивал на идиотите, които са се оплитали в мрежите на любовта, но след това ми се случи и на мене. Поне няма да страдам дълго. Сега ще те накарам да го направиш по-бързичко, котенце.
— Моля те, недей! — Беше притиснала устна между зъбите си, сякаш се опитваше да преглътне нещо. — Наистина ли ме обичаш, ирландецо?
— Добре, хлапе, хайде посмей се за последно! На глас. Наистина. Ти беше единствената. Обичах те страшно много.
В гърдите ми сърцето се блъскаше в ребрата, защото знаех, че наближава, и не знаех дали ще боли, или не, беше ме страх. Погледнах я в очите и се опитах да отгатна мислите й. Но не успях да проникна през сълзите. Нещо я накара да се усмихне така, както преди, когато още не знаех всичко онова, което вече бях научил, и когато можех да я гледам, да я искам, да се надявам. Очите й бяха спокойни и пълни със сълзи, а в глъбините им се четеше онова, което ставаше в душата й… виждаше се как дойде осъзнаването, анализът, отхвърлянето на онова бъдеще и после решението. Тогава изведнъж я видях любяща, готова да даде единственото нещо, което искаше да ми даде, и преди да успея да изтръгна заседналия в гърлото ми вик, и преди да успея да направя някакво движение, за да я спра, тя каза: