— Неговите приятели са свини, всички до един. Не приличат на хора. Просто свини.
— Благодаря.
— Какво искаш?
— Искам да понауча едно-друго за Хуан. Женени ли бяхте?
Тя се усмихна кисело.
— Не в църква, но не и това, което искаш да кажеш. Този път аз й се усмихнах леко.
— Добре, пиленце… ще ти го кажа по друг начин… Хуан се е натоварил и се е самоубил. Той…
— Така ли? — Сарказмът й беше прекален. Млъкнах и я оставих да се доизкаже: — Хуан не пиеше, сеньор.
— Какво те дразни, Лусинда?
— Ти ме дразниш, сеньор. — Ръцете й бяха обгърнали така плътно гърдите й, че ги бяха изкарали наполовина над деколтето. — Изглеждаш ми точно като човек, който е могъл да го направи.
— Да направи какво?
— Да накара Хуан да полудее от страх. А може би да го подгони така, че той да претича пред камиона и да бъде убит. През цялото това време чаках, защото знаех, че ще се появи някой. Все някого трябваше да изпратят. Просто нямаше друг начин. И ето те тук, сеньор, сега мога да те убия, както си го бях намислила.
Тя разтвори ръце. В едната държеше патлак с къса цев и от това разстояние нямаше как да не улучи.
— По-добре ще е да си напълно сигурна, пиленце. Гласът й беше станал истерично спокоен. В очите й блестеше някаква безумна радост, което ме навеждаше на мисълта, че тя обръща дебелия край на тоягата. Това се готвех да направя и аз.
— Аз съм сигурна, сеньор. Попитах я съвсем хладнокръвно:
— Откъде знаеш?
— Мога да различа хората, от които би се уплашил Хуан. Ти си от тях. Мислел си, че парите са били у него, когато си го убил. Не бяха. Тия десет хиляди долара бяха тук, сеньор.
— Десет хиляди… — Казах го почти на ум, но тя ме чу.
Усмивката й беше зла.
— Но вече не са тук. На сигурно място са. В банката са и са мои. Хуан умря заради тия пари. Сега можеш да го последваш и ти.
Трябваше й прекалено много време, за да натисне спусъка. Явно първо си помисли за Хуан и очите й се навлажниха в най-неподходящия момент. Стоварих ръката си върху нейната и изстрелът близна кожата ми, докато изтръгвах пистолета от юмрука й. Когато започна да пищи, я зашлевих през устата и я тръшнах върху някакъв стол. Тя се опита да налети отново, но я пернах с опакото на ръката така, че едва не си навехнах пръстите. Изцъкленият безумен поглед изчезна и сега пред мене имаше само едно изкривено от страх лице.
Когато реших, че й стига толкова, казах:
— Хайде, успокой се. Няма да ти направя нищо. Тя не ми повярва. Прекалено дълго беше живяла с една-единствена мисъл.
— Лусинда… никога не съм и виждал Хуан. Не му търся парите. Ясно?
Тя кимна.
— Откъде изпаднаха десетте хилядарки?
По лицето й се изписа явно предизвикателство. След това то отново беше завладяно от изражението на недоверие, страх, омраза и инат.
Казах й:
— Виж к’во, сладурче. Ако поискам, мога много лесно да те накарам да проговориш. Няма да е никак трудно. Ще те накарам да пищиш и да говориш и пак да пищиш и пак да говориш, направо няма да можеш да се спреш. Схващаш ли?
Тя кимна бързо и изплашено.
— Но не ми се иска да ти правя нещо лошо. Няма да свърша нищо такова. Разбра ли?
— Си.
— Тогава да опитаме пак… Откъде дойдоха десетте хилядарки?
Тя нервно прекара пръсти през косата си.
— Веднъж си дойде от доковете и ми каза, че скоро ще се върнем отново на острова. Само че вече нямало да живеем в глинена колиба, а в хубава къща. Каза, че сме щели да имаме много пари, че дори можело да направим околосветско пътуване.
— Кога беше това?
— През седмицата преди да го убият, сеньор.
— Тогава у него ли бяха?
— Не. — Тя се изправи живо, отиде до масата, извърна се и се опря на нея. — Но тогава щеше да ги взема. Чувствуваше се много добре. Но не пиеше.
Тя сви рамене.
— След това се промени. Стана потаен. Не искаше да ми каже къде излиза. Не искаше да ми казва нищо. Ама нищичко. Същата вечер той… умря… — За момент тя замълча и зарови лице в дланите си, след което продължи: „… прибра се и взе нещо от тайното си място.“
— Какво взе?
— Не зная. Не беше много голямо. Мисля си, че може би е било пистолет. Навремето държеше там пистолет, увит в парцали. Но не ми показа. Излезе за някъде около час. Когато се върна, носеше ония пари. Даде ми ги и каза да съм ги скриела. След това излезе.
— Къде?
— Къде, къде, да го убият, сеньор. Каза, че отивал… как точно го каза… да уреди нещата.
— Мангизите са твои.
— Наистина ли са мои?
Подхвърлих пистолета в ръката си и след това го тропнах на масата.
— Разбира се, че са твои — успокоих я аз. — Защо не?
Тя вдигна пистолета, огледа го внимателно и след това отново го остави на масата.