— Jgni Natura Renovatur Jntegra, — повтори замислен и сякаш на себе си старецът. — Да, всички тела са съставени от малки неделими прашинки, които не са нищо друго освен Светлина и Дух. Светлината е скритият огън, който одухотворява животните, развива растенията и гори като ослепителна искра в минаралите. Само в тоя смисъл трябва да се тълкува старата розенкройцерова мъдрост — и ти напразно си очаквал да видиш пожар, тъй както напразно очакваш Господа.
— Как? — извиках аз. — Нима Господ не съществува, нима Неговият образ живее само в сказанията?
Белобрадият старец се усмихна и лицето му пламна в светлина. Той ме хвана за ръка и ме поведе нагоре, към планината, която се издигаше като тъмна грамада пред сиянието на зелената звезда. Когато стигнахме там, той ми посочи загиващия в низините град: Сред потоци от дъжд, развени като гъста мъгла от бесните ветрила на вятъра и ураганите, сред разсичащия света земетръс, гъмжеха хиляди тълпи, пияни от ужас.
— Виждаш ли? — каза той и гласът му отекна някак скръбно и строго. — Нима ти мислиш, че явяването на Господа пред човечеството ще бъде ознаменувано с разруха и гибел? Можеш ли да допуснеш, че великият Творец, който е безкрайно милосърден към най-нищожната тревица и Чието име всяка прашинка пее, ще слезе на земята, за да бъде съдник, след като е избил милиарди хора и е обагрил ръцете си с тяхната кръв като алчен и ненаситен вампир? В деня на неговото явяване пред хората, които загиват сега и чиито души отлитат на друга една планета, за да заживеят преродени наново — тогава, запомни, ще бъде само слънце, музика и благослов. От днес нататък земята остава мъртво тяло във Вселената, което ще чертае пусти кръгове около собствената си орбита, подобно на хилядите угаснали светове.
Дълго ли съм седял замислен в думите на непознатия, не помня. Когато се обърнах и го потърсих, той беше изчезнал. Вместо него аз видях едно тънко дръвче, което бе поникнало из земята и около чието стъбло бе увита една змия с обърнати и лъснали към небето очи.
А там, от зелената звезда, бе останало само едно пламъче, остро като меч. То играеше между двата златни рога на един чудовищен козел с човешки ръце, който изпъкваше като тъмен призрак в далечината на хоризонта и гледаше спокойно мъртвата земя.