Те си тръгнаха. А аз дълго седях, отпивайки джин, поемайки дълбоко дим от цигарата, гледайки безсмислено небето и омразната селва.
Не се паникьосах. Просто не повярвах. Проработи жестокото правило: не бързай. Не бързай, Кротки Тим. Оздравявай. А после ще видим какви са тези индиански фокуси.
Индианците се отнасяха с мене милозливо. Не можехме да разговаряме, но често някой от тях идваше и сядаше при мене, усмихваше се и кимаше с глава, гощаваше ме с плодове и орехи. Носеха на моята хазяйка най-хубавата риба, най-добрите части от плячката. Не различавах лицата им, въобще не се опитвах да запомня варварските им имена. Откровено казано — вече можех и да си отида — по моите пресмятания до голямата река имаше около стотина мили, а по реката винаги има хора. Задържаше ме тайната на стареца.
Помогна ми случаят. На хазяйката ми й се свърши солта. Тя тъжно повъртя в ръце червеното гърненце, където стоеше солта, и изтича при съседката. Доколкото разбрах, съседката не можеше да й помогне с нищо. След като се съвещаваха дълго и шумно, пет-шест жени, носейки съдове, се отправиха на върволица към извисяващия се странно за тези места гол хълм. Кой знае защо вцепенен, пропълзях след тях. Жените вървяха весело, дърдореха и се смееха.
Те спряха в подножието на хълма, поклониха се три пъти пред черния отвор на пещерата и запяха.
От пещерата излезе Татко. След известна неразбория и учтиви поздравления старецът седна на земята. Жените се разположиха в полукръг пред него. За миг цялата група замря. След това жените вдигнаха явно натежалите гърнета, поклониха се на стареца и тръгнаха обратно. Пропълзях по-навътре в храстите. Жените минаха покрай мен и можах да видя в гърнетата едра, чиста, розовееща сол. Ами ако поискам луната от небето?
Една седмица се мъчих с езиковата бариера. Но и след като я преодолях, не научих много. Кой е този старец? Татко. Чий? На всички. Как прави чудесата си? Не знаем. Всичко ли може да направи? Не. Само предмет. Какъв? Всякакъв. А ако никога не го е виждал? Трябва да го е виждал онзи, който иска предмета. За всички ли изработва старецът исканите предмети? Да. Защо не ви е направил много пари, злато, пушки, уиски? Не ни трябват. Откъде се е появил Татко? Преди имаше друг Татко. После умря. Стана този. Как така стана? Старият Татко обучи новия. Обучи го?! Да. А мен може ли да обучи? Не. Защо? Ти няма да станеш Татко. Ще си отидеш. Чужд си. А за какво правиш този харпун, помоли Татко — ще ти даде нов и по-хубав.
О! Ето го моя шанс. Трябва да принудя стареца да ме научи. Той е като дете. Лесно ще го измамя и изплаша. А тогава… И пред очите ми затанцуваха редици от маслено блестящи кюлчета злато, завъртя се рулетката на Монте Карло, усмихна ми се Мей Лу — суперзвездата на екрана… Забих нокти в дланите си и започнах трескаво да убеждавам себе си да не бързам.
Цял месец престоях в това селце. Цял месец ме хапеха всички насекоми на селвата, а съответно ги хапвах и аз — трудно е дори да си представиш колко много пълзящи и летящи гадове падат в гърнетата, докато се приготвя храната!
Цял месец се мих без сапун и обраснах целият, докато се сетя да помоля стареца за всичко необходимо. И получих ножчета „Жилет“ и сапун „Целувката на Мерилин“. Старецът би сътворил за мен и буца злато, само че как ще я мъкна. А и не ми трябва само една буца.
Измъчваха ме кошмарни сънища. И когато разбрах, че полудявам, отново отидох при стареца.
Той седеше до огъня, топлейки над въглените сухите си пергаментови ръце. Наоколо безшумно шеташе около осемнайсетгодишен младеж — бъдещият приемник на Татко, както разбрах в селото.
Седнах срещу него, запалих дълга плоска цигара (също подарък от Татко; видях такива веднъж, когато пласирах на един нефтен шейх някои дреболии от разкопки по Междуречието.) Димът се издигаше към върховете на дърветата на сини лепкави ленти. Той миришеше като скъп парфюм и предизвикваше у мен пристъп на злоба и сияйни видения: Париж, Хаваите, Рио… С мъка си възвърнах самообладанието и проведох дълга беседа.
Старецът ме вбесяваше с прямотата и откровеността си, с примитивното равнище на разказване. Не може да е така просто! И не е възможно на мен, чуждия човек, ей така да ми разкрият всичко! Разумът ми говореше, че старецът не лъже, но душата ми не вярваше на нито една негова дума. Идиот трябва да бъдеш, за да повярваш!
Ето какво ми разказа той. В племето винаги е имало Татко. Той е сътворявал всичко, което са искали хората. А те са искали малко: сол, понякога железни върхове за харпуни, простички украшения. Не много отдавна някой гостувал на съседно племе и там научил какво е захар. Сега искат и захар. Племето живее усамотено, само се снабдява с всичко необходимо и не изпитва нужда от нещо повече. Към Татко се обръщат само когато не могат да направят сами нещо или когато трябва да се направи много бързо. Ето миналата година селвата се запалила. Изгорели растенията, от които се правят въжета, мрежи. Тогава помолили Татко и той им дал.