Баба ми впила поглед в Август, когато прочел докрай злощастното писмо.
— Е? — запитала тя.
— Съгласен съм с Тиберий — отвърнал Август благо. — Младият човек трябва да е болен. До това води преумората. Спомни си последния параграф, там, където споменава за раната в главата и за онези свои видения — ето, това тук го потвърждава. Трябва му почивка. Природната доброта на душата му се е притъпила от вълненията на войната. Тези германски гори не са място за човек с разстроен дух, нали, Тиберий? Воят на вълците влияе най-зле на болните нерви; вайкането на оплаквачките, за което споменава, не ще е било друго освен вълчи вой. Не е ли най-добре да го повикаме вече тук, след като тъй раздруса германците, че вечно ще има да го помнят? Драго ще ми е да го видя отново сред нас, в Рим. Да, да — непременно трябва да го върнем. И ти ще се зарадваш, мила Ливия, ако момчето ти си дойде при теб, нали?
Баба ми не отговорила направо. Попитала все още смръщено:
— А ти, Тиберий?
Чичо ми бил по-тактичен, отколкото Август. По-добре познавал характера на своята майка. Затова отговорил:
— Брат ми май наистина е болен, но дори болестта не би могла да извини подобно неистово отношение и подобно възмутително бе безразсъдство. Съгласен съм да бъде отзован, за да му се поиска сметка за безобразието, гдето е дал храна на подобни долни помисли към своята тъй предана и непогрешима майка и за още по-голямото недомислие да ги изложи на хартия и да ги прати по човек през вражеска страна. А и доводите му за случая на Сула са детински. В мига, в който Сула е оставил властта, гражданските войни пламнали пак и новата му конституция била отхвърлена.
Ето как се измъкнал от тази история Тиберий, но голяма част от яда му към баща ми бил неподправен, защото го поставил в неловко положение.
Ливия се задавяла от гняв към Август, че оставил обидите към нея да отминат ненаказано, и то в присъствието на сина й. Гневът й към баща ми бил също тъй неукротим. Знаела: още щом върнел, той нямало много да се колебае, а щял да приведе в изпълнение намерението си да принуди Август да се оттегли от властта. Виждала освен това, че не ще може да управлява чрез Тиберий — дори и да успеела да му осигури престола, — докато баща ми, човек много обичан в Рим и подкрепян от всички легиони в Запада, стои и изчаква мига, в който да възвърне народните свободи. А за нея върховната власт била станала нещо по-важно и от живота, и от честта — толкова жертви била направила в нейно име. Но съумяла да прикрие чувствата си. Престорила се, че споделя мнението на Август за болестта на баща ми, и заявила на Тиберий, че смята порицанието му за твърде безжалостно. Съгласна била баща ми да бъде отзован веднага. Дори поблагодарила на Август за великодушното опрощение на бедния й син и заявила, че ще му изпрати своя доверен лечител с пакет от чемерика, набрана в Антикира, Тесалия, билка, известна с това, че лекува душевна слабост.
Лечителят потеглил на другия ден заедно с пратеника, който носел писмото на Август. То съдържало дружелюбни поздравления за победите му, съчувствия за раната в главата; позволявало на баща ми да се завърне в Рим, но тонът подсказвал, че трябва непременно да се върне, все едно дали желае, или не.
Баща ми отвърнал след няколко дни с думи на благодарност за великодушието на Август. Казвал, че ще се върне веднага щом здравето му позволи, но че писмото го намерило на другия ден, след като бил преживял леко премеждие: конят паднал под него, когато препускал в пълен галоп, претърколил се през крака му и го смазал о един остър камък. Благодарял на майка си за нейната загриженост, за подаръка от чемерика и за изпратения лечител, от чиито услуги веднага се бил възползувал. Но се опасявал, че дори и прочутото му умение не успяло да предпази раната от сериозно възпаляване. Накрая пишел, че сам той предпочитал да остане на поста си, но че желанията на Август били за него заповеди; и пак повтарял: веднага щом подобри, ще се завърне в столицата. По това време лагерувал в Тюрингия, наблизо до реката Заале.