Постум го прекъсна с предупредителна усмивка:
— Значи, прав съм бил. Изроденият Август обижда великия цензор, като те е назначил в своето изродено семейство. Казал си, надявам се, на господарката Ливия какво е отношението ти по този въпрос, нали?
Да можеше, Катон би си прехапал езика от яд и от страх. Чуеше ли Ливия какво е казал, това щеше да е неговият край, защото до този миг той бе изразявал най-дълбоки благодарности за честта, че му е поверено образованието на нейното внуче, да не говорим за безвъзмездното възвръщане на семейните имоти — конфискувани след битката при Филипи, където баща му бе загинал в бой срещу Август. Катон беше достатъчно умен или достатъчно страхлив да схване намека и подир тази случка ежедневните ми мъчения значително намаляха. Три или четири месеца след това, за голяма моя радост, той престана да ме учи, защото бе назначен за главен учител в училището на момчета. Постум му стана ученик.
Постум беше невероятно силен. Преди да бе навършил четиринадесет, вече можеше да превие о коленете си пръчка от студено желязо, дебела колкото палеца ми, и с очите си съм го виждал да се разхожда из училищния двор, понесъл две момчета на раменете, едно на гърба и по едно изправено на всяка негова ръка. Не беше ученолюбив, ала по интелект, учтиво казано, не можеше дори да се сравнява с Катон, а през последните две години в училище момчетата го бяха избрали за свой предводител. Във всички училищни игри той беше „царят“ — странно, каква слабост изпитват младите към тази отживяла титла — и поддържаше строга дисциплина сред своите съученици. Катон беше принуден да се държи извънредно учтиво с Постум, ако искаше другите момчета да правят онова, което той желаеше; защото всички те гледаха Постум в очите.
Катон бе задължен от Ливия да й пише шестмесечни доклади за своите ученици; беше му подхвърлила, че ако тя ги сметне достатъчно интересни за Август, ще му ги дава. От това Катон беше схванал, че тези доклади трябва да са написани доста общо освен в случаите, когато тя му подскаже да порицае или да похвали определено момче. Мнозинството от женитбите се уреждаха, докато младежите бяха още в училище, и един подобен доклад би свършил работа на Ливия като аргумент за или против някоя бъдеща брачна двойка. Браковете на благородниците в Рим се одобряваха от Август в качеството му на върховен понтифекс и в повечето случаи се диктуваха от Ливия. Случило се един ден Ливия да посети училищния двор, а в това време там, седнал на стол, Постум издавал заповеди в ролята си на цар. Катон забелязал, че тя се намръщила от гледката. В следващия си доклад се осмелил да напише: „С голяма неохота, но в интерес на добродетелта и справедливостта, принуден съм да донеса, че младежът Агрипа Постум е склонен да проявява черти на човек с необуздан, деспотичен и труден характер.“ Подир това Ливия се държала с него толкова любезно, че следващият му доклад бил още по-красноречив. Ливия не показваше докладите на Август, а ги пазеше за подходящ случай, затова и Постум не подозираше за тях.
През „царуването“ на Постум аз преживях двете най-щастливи години от младостта си — бих казал дори, от целия си живот. Той беше наредил на другите момчета да ме пущат свободно да играя в училищния двор, макар да не учех там, и беше им казал, че всяка грубост или обида към мене ще приема като грубост и обида към него самия. Тъй аз участвувах във всеки спорт, който можех да упражнявам с разклатеното си здраве, и само когато Август или пък Ливия присъствуваха, само тогава се измъквах настрани. Вместо Катон сега ме учеше добрият стар Атенодор. От него само за шест месеца научих повече, отколкото от Катон за цели шест години. Атенодор не ме удари ни веднъж и беше с мене много търпелив. Окуражаваше ме с думите, че недъгавостта ми би трябвало да бъде всъщност подтик за интелигентността ми. Вулкан, богът на всички занаяти, и той бил куц. А колкото до заекването, то Демостен, най-благородният от всички оратори, бил роден с този недостатък, ала успял да го надмогне с търпение и съсредоточаване. Демостен използувал същия метод, с който той започна да ме обучава. Защото Атенодор ме караше да декламирам с уста, напълнена с камъчета: в стремежа си да превъзмогна пречката на камъчетата аз забравях да заеквам, той постепенно ги изваждаше, докато не остана ни едно, и тогава за своя голяма изненада открих, че мога да говоря като другите. Но само когато декламирах. В обикновен разговор все още силно заеквах. Той запази между нас радостната тайна за умението ми да декламирам.