Най-сетне настъпи моментът, когато трябваше да се изпусне водата от езерото. Огромната дървена трапезария бе издигната близо до шлюзовете, масите бяха отрупани с най-вкусни храни за мен и Сената, за семействата на сенаторите, за неколцина видни конници и техните семейства и за всички висши преториански офицери. Щяхме да се храним под звуците на буйната вода.
— Сигурен ли си, че сега вече каналът е достатъчно дълбок? — запитах Нарцис.
— Да, Цезаре, сам измерих дълбочината.
Пристъпих към шлюзовете, принесох жертва и изрекох една-две молитви — включваха и едно извинение към нимфата на езерото, която сега умолявах да се превърне в богиня-пазителка на земеделците, които ще обработват възвърнатата земя, — а след това протегнах ръка към ръчката, до която стояха група от германските ми телохранители, и наредих:
— Вдигайте!
Вратите се вдигнаха и водата се понесе стремглаво по канала. Подеха се гръмки радостни викове. Погледахме малко, а сетне казах на Нарцис:
— Поздравявам те, драги ми Нарцисе. Тринайсетгодишен труд и трийсет хиляди…
Прекъсна ме гръмотевичен грохот, последван от всеобщ рев на уплаха.
— Какво става? — викнах стреснато. Той ме дръпна безцеремонно за ръката и ме повлече нагоре по хълма.
— Бягай! — изрева. — По-бързо, по-бързо!
Огледах се да видя какво има и съзрях една огромна кафяво-бяла водна стена, не бих искал да ви казвам колко висока, подобна на оная, която ежегодно се втурва нагоре по река Севърн в Британия, да се носи с грохот нагоре по канала. Нагоре по канала, разбирате ли? Мина време, преди да осъзная какво се бе случило. От внезапния наплив водата бе преляла през канала някъде надолу и бе образувала голямо езеро в една гънка на хълмовете. В това езеро, подяден от водата, се срутил един цял хълм, стотици хиляди тонове скала, запълнил езерото и изтикал водата назад с огромна сила.
Почти всички присъствуващи успяхме да се спасим на височините, макар и с подмокрени крака — само двайсет души се удавиха. Но трапезарията бе натрошена на парчета, а масите, лежанките, храната и гирляндите бяха отнесени навътре в езерото. Ах, как се разгневи Агрипинила! Нахвърли се върху Нарцис, викна, ,че бил наредил всичко това нарочно, за да прикрие факта, че каналът все още не е достатъчно дълбок, обвини го, че е прибрал милиони от обществените пари в собствения си джоб и какво ли не още.
Нарцис, чиито нерви сега бяха напълно изтерзани, също не успя да се въздържи и запита Агрипинила за коя се смята — за царица Семирамида? Или за богинята Юнона? Или за главнокомандуваща на римските армии?
— Дръж си лапите настрани от тази баница! — изрева й той. Приех всичко като чудесна шега.
— Кавгата не ще ни върне обяда — рекох.
А още повече се развеселих, когато строителите ми съобщиха, че им трябвали нови две години да прорежат път през срутените маси.
— Страхувам се, че не ще оцелея да организирам ново сражение върху тия води, приятели — казах им с тъжен глас.
Някак си цялата тази история ми се стори дълбоко символична. Труд, хвърлен на вятъра, подобно на цялата огромна работа, която извърших в първите години на управлението си като дар за един Сенат и един народ, които не заслужаваха това. Яростта на онази вълна ме изпълни с чувство на дълбоко задоволство. Тя ме потресе повече и от морската, и от мостовата битка.
Агрипинила се оплакваше, че един скъп сервиз от златни блюда бил отнесен от вълната — успели да спасят само няколко парчета, останалото потънало на езерното дъно.
— Ха, че защо се тревожиш — присмях й се. — Я слушай! Свали си хубавите лъскави дрехи — ще пазя Нарцис да не ги открадне — и ще накарам преторианците да отпъдят тълпата, а ти ще ни покажеш как умееш да се гмуркаш от шлюзовата врата. Всички ще ти се възхитят: тълпата най-много се радва, когато разбере, че управниците й и те са човешки същества… Но да, мила, защо отказваш? Защо да не го сториш? Хайде сега, не се ядосвай. Щом можеш да се гмуркаш за сюнгери, сигурно би могла да се гмуркаш и за златни блюда, нали? Ето гледай, ей там има едно от твоите съкровища, там проблясва във водата, не е надълбоко. Ей там, където хвърлям това камъче!