— Някои, но не ги харесвам. Много са изкуствени. А пък аз обичам истински книги.
— И аз. Но кажи, има ли гръцки любовни стихове, които да не са изкуствени?
— Например Теокрит. Много ми харесва. Накарай леля си да те доведе тука утре по същото време, аз ще донеса Теокрит и веднага почваме.
— Наистина ли не е отегчителен?
— Не, много е добър.
Подир това се срещахме в градината почти всеки ден и седнали на сянка, четяхме Теокрит и разговаряхме. Накарах Сулпиций да обещае никому да не казва за това — страхувах се, че щом Ливия научи, ще ми забрани да идвам. Камила каза един ден, че съм бил най-милото момче, което познавала, и че ме харесвала повече от всичките приятели на брат си. Тогава и аз й признах колко я харесвам, това я зарадва и срамежливо се целунахме. Запита ме дали има някаква възможност да се оженим. Дядо й, каза ми, бил готов да стори всичко за нея и щяла да го доведе някой ден в градината, да се запознаем; но дали баща ми ще се съгласи? Когато й обясних, че нямам баща и че всичко зависи от Август и Ливия, тя се разстрои. Дотогава не бяхме говорили много за семействата си. Беше чувала само лоши неща за Ливия, но аз я успокоих: възможно бе да склони, защото тъй ме ненавиждаше, че й бе все едно какво върша, стига да не я злепостави.
Медулин беше едър, достолепен старец и обичаше историята, а това улесни разговора. На времето бил старшият офицер при баща ми в първия му поход и знаеше за него много анекдоти, някои от които с благодарност записах за моята биография. Веднъж заговорихме за прадядото на Камила, Камил, и когато Медулин ме запита коя от постъпките на Камил най ме възхищава, аз казах:
— Оня случай, когато учителят-предател от Фалерия подмамил учениците си и ги завел в Рим, обяснявайки на римляните, че фалерианците ще са готови да приемат всякакви условия, само и само да им върнат децата, а пък Камил отхвърлил предложението. Накарал да съблекат учителя гол, да вържат ръцете му на гърба, а после раздал на учениците му пръчки и камшици, за да откарат с бой предателя у дома си. Чудесно, нали?
Като четях тази история, все си представях учителя като моя Катон, учениците като Постум и мене, та затова възхищението ми към Камил имаше малко объркан произход. Но Медулин остана доволен.
Когато поисках от Германик да даде съгласие за нашия брак, той склони с радост, защото вече знаеше от мен, че обичам Камила; чичо ми Тиберий също не се възпротиви; а баба ми Ливия както винаги сдържа гнева си и поздрави Август, загдето тъй бързо послушал Медулин — сигурно е бил пиян, казала му, щом се е съгласил на този брак, макар зестрата да била малка, а честта от подобно сродяване — твърде голяма за човек от семейство като неговото. От поколения насам родът на Камиловците не бе излъчвал ни един мъж с особени дарби и прояви.
Германик ми съобщи, че всичко било уредено и че годежната церемония ще се състои на първия следващ щастлив ден — ние, римляните, сме много суеверни по отношение на дните; никому не би минало и през ум например да влезе в сражение, да се ожени или да си купи къща на 16 юли, деня на кръвопролитната битка край брега на река Алия по времето на Камил. Не можех да повярвам на щастието си. Освен това страх ме беше да не ме оженят за Емилия, злобно и предвзето момиченце, което подражаваше на сестра ми Ливила, дразнеше ме и ми се присмиваше всякога, щом ни дойдеше на гости, а това ставаше твърде често. Ливия настояваше годежният обред да бъде в съвсем тесен кръг, защото била уверена, че непременно ще стана за смях, ако се съберат повече хора. Предпочитах го и аз, защото мразех церемониите. Щяха да присъствуват само необходимите свидетели, нямаше да има тържество, само обичайното ритуално жертвоприношение на един овен, чиито вътрешности щяха след това да се огледат, за да се види дали знаменията са благоприятни. Те естествено щяха да бъдат такива; Август, в ролята си на жрец, от уважение към Ливия щеше да се погрижи за това. Сетне трябваше да се подпише договор за следващата церемония, която щеше да се състои веднага щом влезех в пълнолетие, както и уговорките за зестрата. Камила и аз щяхме да се хванем за ръце, да се целунем, после аз щях да й дам златен пръстен и тя щеше да се върне в дома на дядо си — незабележимо, както бе дошла, без свита от пеещи придружители. (З г. от н.е.)
Дори и сега още ме боли, като пиша за оня ден. Стоях, много развълнуван, с венец на главата и чиста тога и чаках, застанал до Германик край семейния олтар, появата на Камила. Тя закъсня. Закъсня страшно много. Свидетелите загубиха търпение и започнаха да мърморят против невъзпитанието на стария Медулин, който ги карал да чакат в случай, тържествен като този. Най-сетне вратарят въведе чичото на Камила, Фурий; той влезе: пребледнял като вар, в траурни одежди. След кратката поздравителна реч и извинителните думи към Август и останалите за закъснението и злополучната си поява, той каза: