— Голямо зло ни сполетя. Племенницата ми е мъртва.
— Мъртва! — извика Август. — Шегуваш ли се? Та едва преди половин час ни известиха, че е потеглила насам.
— Умря от отрова. Пред вратата се беше събрала тълпа, както става в случаите, като чуят, че девойка тръгва за годеж. Щом племенницата ми излезе, жените радостно се втурнаха към нея. Тя тихо изписка, сякаш някой я бе настъпил, но не обърнахме внимание, и влезе в носилката. Още не бяхме изминали нашата улица, когато жена ми Сулпиция, която я придружаваше, я видяла да пребледнява и я попитала дали не се страхува. „О, лельо — казала Камила, — онази жена ме промуши с игла по ръката и сега ми призлява.“ Това били последните й думи, приятели. Умря след няколко минути. Изтичах тук веднага щом се преоблякох.
Избухнах в сълзи и се разхълцах истерично. Мама силно се разгневи от недостойното ми държане и нареди на един от слугите да ме отведе в моята стая; останах там дълги дни, обхванат от нервна треска, без храна и без сън. Ако не бяха успокоителните думи на милия ми Постум, сигурно щях да полудея. Убийцата така и не намериха и никой не успя да обясни защо го е направила. След няколко дни Ливия съобщила на Август, че според сведенията, които й се стрували достоверни, сред жените от тълпата била и някаква гръцка девойка, която се смятала — без съмнение неоснователно — озлочестена от чичото на Камила и, изглежда, решила да си отмъсти по този чудовищен начин.
Когато подобрях или по-скоро — когато възвърнах предишното си полуболнаво състояние, Ливия се оплакала на Август, че смъртта на младата Медулина Камила се случила съвсем не навреме. Въпреки обяснимото нежелание на Август против един подобен брак тя се бояла, че в края на краищата сега младата Емилия просто трябвало да бъде сгодена за непоносимия й внук; всички, казвала Ливия, се чудели защо не са я сгодили за него много по-преди. И тъй, както винаги, Ливия стори каквото желаеше. Няколко седмици по-късно ме сгодиха за Емилия. Издържах церемонията достойно, защото скръбта по Камила ме бе направила съвсем безразличен. Но очите на Емилия бяха зачервени, когато се появи там, и то от сълзи на гняв, не на мъка.
Що се отнася до Постум, бедният, той пък беше влюбен в сестра ми Ливила, с която се виждаше често, защото, когато се омъжи за брат му Гай, тя отиде да живее в двореца и все още живееше там. Всички очакваха, че той ще се ожени за нея, за да поднови семейната връзка, прекъсната със смъртта на брат му. Ливила се ласкаеше от преданата му любов. Флиртуваше неспирно с него, но не го обичаше. Избраникът на сърцето й беше Кастор — жесток, безпътен хубавец, който сякаш бе създаден само за нея. Знаех за разбирателството между Ливила и Кастор, което бях открил най-случайно, и много ми бе мъчно за Постум, още повече, че Постум не познаваше отвратителния й характер, а пък аз не смеех да му кажа. Колчем Ливила, той и аз се случехме заедно, тя демонстрираше към мен дълбока обич, което трогваше Постум точно толкова, колкото дразнеше мене. Знаех си, че щом той обърне гръб, тя ще подхване отвратителното си държане. Ливия бе подочула за историйката между Ливила и Кастор и внимателно ги наблюдаваше; една нощ получила вест от свой предан слуга. че Кастор току-що прескочил през балкона в стаята на Ливила. Поставила въоръжена стража пред балкона, а сетне почукала на Ливилината врата, повиквайки я по име. След малко Ливила отворила вратата, уж била дълбоко заспала; но Ливия влязла и измъкнала Кастор иззад завесата. Поговорила си с тях съвсем открито и, както изглежда, дала им ясно да разберат, че не ще каже на Август (който непременно щеше да ги изпрати в изгнание, стига да узнаеше) само при определени условия; и че ако те наистина спазват условията й, ще уреди дори да се оженят. Наскоро след годежа ми с Емилия Ливия тъй подработи нещата пред Август, че Постум го сгодиха, за голяма негова мъка, с едно момиче на име Домиция, моя първа братовчедка по майка; а пък Кастор се ожени за Ливила. Това бе годината, в която Тиберий и Постум бяха осиновени от Август. (38 г. пр.н.е.)
Ливия смяташе Юлила и съпруга й Емилий за твърде вероятна пречка на своите замисли. Щастието й се усмихна, когато откри доказателства, че Емилий и Корнелий, внук на Помпей Велики, заговорничат да свалят Август и да разпределят длъжностите му помежду си и между неколцина още бивши консули, сред които и Тиберий, макар Тиберий да не бил питан още за мнение. Заговорът всъщност не стигна доникъде, защото още първият бивш консул, на когото Емилий и Корнелий предложили, отказал да има каквото и да било общо с това. Август не наказа ни Емилий, нито Корнелий на смърт или на заточение. Че не бяха намерили поддръжници, бе добре дошло доказателство за здравината на собствените му позиции и като ги пощади, той се закрепи още повече. Само ги призовал при себе си и ги смъмрил за тяхната глупост и неблагодарност. Корнелий паднал на колене и унизено поблагодарил за милостта му; а пък Август му отвърнал да престане да се прави на още по-голям глупак. Заявил, че той не е тиранин, за да е нужно да заговорничат срещу му, нито пък да го боготворят, загдето е оказал опрощение, присъщо само на един тиранин; бил не друго, казал, а обикновен висш държавен чиновник на Римската империя и временно бил удостоен с власт за по-правилно поддържане на реда. Очевидно Емилий го бил подвел със заблуди. Най-добрият лек за Корнелий било да го направят консул през следващата година, та да задоволял амбициите си, получавайки почести, равни на Августовите; защото в Рим нямаше по-висока длъжност от консулската. (Теоретически това беше вярно.) Емилий обаче, който беше човек горд, останал прав; Август му заявил, че като роднина по сватовство очаквал от него да се държи по-прилично, а като бивш консул — по-разумно. И го лишил от всичките му привилегии.