Сестрите на Калигула — Друзила, Агрипинила и Лесбия — и трите бяха омъжени за благородници; ала Калигула настоя да се преместят в двореца и да заживеят там. На Агрипинила и Лесбия той разреши да доведат съпрузите си, но на Друзила нареди да се премести сама; нейният мъж се наричаше Касий Лонгин и него го изпрати да управлява Мала Азия. Калигула изискваше и към трите да се отнасяме с най-голямо уважение и ги удостои с всички привилегии на девиците-весталки. Прибави имената им към своето в народните молитви за неговото здраве и сигурност, та дори в публичните клетви, които висшите чиновници и жреците полагаха в негово име при встъпването си в длъжност „… нито ще ценя собствения си живот или живота на моите деца по-високо от Неговия живот и живота на Неговите сестри“. Отнасяше се с тях по начин, който удивляваше всички — сякаш му бяха съпруги, а не сестри.
Любимка му беше Друзила. Макар да се беше отървала от съпруга си, сега тя изглеждаше твърде нещастна и колкото по-нещастна ставаше, толкова по-мило внимание й оказваше Калигула. Омъжи я, в името на благоприличието, за един свой братовчед — Емилий Лепид, когото вече споменах като безделника-брат на онази Емилия, дъщерята на Юлила, за която едва не ме ожениха, когато бях момче. Този Емилий Лепид, известен с прозвището Ганимед заради женствената си хубост и раболепието си пред Калигула, беше изтъкнат член на „веселяците“. Бе седем години по-възрастен от Калигула, но Калигула се държеше с него като с тринайсетгодишен и това му беше приятно. Друзила не можеше да го търпи. Агрипинила и Лесбия непрестанно сновяха до спалнята му, смееха се, шегуваха се и вършеха лудории. Техните съпрузи, изглежда, нямаха нищо против. Животът в двореца ми се струваше много разпуснат. С това не искам да кажа, че не съм бил настанен удобно или че слугите не са били добре обучени, или пък, че не се спазваха приетите обноски и учтивост към посетителите. Но никога не бях съвсем сигурен какви нежни връзки съществуват между тоя и оня: по едно време Агрипинила и Лесбия май си бяха разменили съпрузите, после Апелес ми се струваше някак си интимно свързан с Лесбия, а пък водачът на колесници — с Агрипинила. Що се отнася до Калигула и Ганимед — но стига, достатъчно вече казах, за да обясня какво имам пред вид под „разпуснатост“. Бях единственият сред тях, преминал средната възраст, и не проумявах начина, по който живееше новото поколение. Гемел — и той живееше в двореца: беше подплашен, нежен юноша, който гризеше ноктите си до дъно и обикновено се гушеше из ъглите и рисуваше скици на нимфи и сатири и разни такива за украса на вази. Не бих могъл да разкажа повече за Гемел, освен че един-два пъти поразговарях с него — от съжаление, защото и той като мене нямаше нищо общо с останалите; но той може би мислеше, че се опитвам да го предизвикам да каже нещо против Калигула, защото ми отвръщаше само с „да“ или „не“. В деня, когато той облече мъжка роба, Калигула го осинови, направи го свой наследник и го обяви за Първенец на младежите; ала това в никакъв случай не беше същото, като да споделя управлението императора с него.
Калигула заболя и в продължение на цял месец животът му висеше на косъм. Лекарите обявиха, че има мозъчна треска. Тревогата сред римското население беше такава, че денонощно тълпа от десет хиляди души стоеше край двореца в очакване на добра вест. Тихо приказваха и шепнеха помежду си; шумът, който достигаше до прозореца ми, наподобяваше далечен ручей, ромолящ сред ситни камъчета. Някои дори залепиха обяви по портите на домовете си, в които заявяваха, че ако Смъртта възпре ръката си (пощади императора, те се заклеват да й дадат своя живот в замяна. По всеобщо съгласие шумът от превозните средства и от музиките спираше на половин миля и повече от двореца. Подобно нещо не се бе случвало преди, дори и по болестта на Август — онова заболяване, от което се предполагаше, че го е излекувал Муса. А сведенията неотменно гласяха: „Никаква промяна“. (38 г. от н.е.)