Една вечер Друзила почука на вратата ми и рече:
— Чичо Клавдий, императорът иска да те види. Ела веднага. Не се бави нито миг.
— За какво ме вика?
— Не знам. Но, за бога, опитай се да го развеселиш. До себе си има меч. Ще те убие, ако не му кажеш онова, което иска да чуе. Тази сутрин опря върха му до гърлото ми. Каза, че не съм го обичала. Колко пъти трябваше да му се закълна, че наистина го обичам! „Убий ме, ако искаш, любими“, казах. О, чичо Клавдий, защо, защо съм дошла на този свят! Той е луд. Открай време е луд. Но сега е повече от луд. Зли сили са го обзели.
Отидох в стаята на Калигула, която беше обвита с плътни завеси и покрита с дебели килими. Край леглото гореше мъждиво светилниче. Въздухът беше спарен. Посрещна ме сприхавият му глас:
— Пак закъсняваш, а? Казах ти да побързаш.
Не изглеждаше болен, а по-скоро нездрав. Двама мощни глухонеми със секири стояха на пост, по един от всеки край на леглото му.
Отвърнах, след като поздравих:
— О, ако знаеш как съм бързал! Да не бях куц, щях да съм тук, преди да съм тръгнал. Каква радост да те намеря жив и пак да чуя гласа ти, Цезаре! Смея ли да се надявам, че си по-добре?
— В същност аз не съм бил болен. Само си почивам. И преживявам метаморфоза. Това е най-забележителното религиозно събитие в историята. Нищо чудно, че градът е притихнал.
Почувствувах, че въпреки това очаква да му изразя съчувствие.
— Болезнена ли беше метаморфозата, господарю? Надявам се да не е била.
— Болеше тъй, сякаш сам раждах себе си. Много трудно се освободих. Слава на боговете, забравих вече всичко. Или почти всичко. Защото аз бях много развито дете и ясно си припомням възхитените лица на акушерките, когато ме къпеха след появата ми на този свят, и вкуса на виното, което сложиха в устата ми, за да ме ободрят след всичките ми мъки.
— Удивителна памет, господарю. Но смея ли покорно да запитам в какво точно се изразява тази славна промяна, която си преживял?
— Нима не си личи от пръв поглед? — запита той разгневено.
Думите на Друзила „обзет от зли сили“, както и разговорът с баба ми Ливия на смъртния й одър ми помогнаха изведнъж. Проснах се по лице и му се поклоних като на бог.
След минута-две запитах от пода дали аз съм първият смъртен, който е удостоен да му изрази почитта си. Отвърна, че съм първият и аз го засипах с благодарности. Той замислено ме пободваше по тила с върха на меча си. Помислих си, че това ми е краят.
Калигула каза:
— Вярно е, че все още съм в образа на смъртен, затуй не е толкова чудно, че не забеляза моята божественост от пръв поглед,
— Сам не разбирам как можах да съм дотолкова сляп. Лицето ти сияе в този здрач като същинска лампа.
— Така ли? — запита той с интерес. — Стани и ми дай онова огледало.
Подадох му едно излъскано стоманено огледало и той се съгласи, че сияе много ярко. И в този прилив на добро настроение взе да ми разправя подробно за себе си.
— Открай време съм знаел, че ще се случи — каза. — Всякога съм се чувствувал божествен. Помисли само. На двегодишна възраст потуших един бунт в армията на баща ми и спасих Рим. Това беше изумително, подобно на историите, разправяли за бог Меркурий като дете или за Херкулес, който удушил змиите в люлката.
— Но Меркурий е откраднал само няколко вола — отвърнах — и подрънквал на лира. А това е нищо в сравнение с теб.
— Нещо повече — на осемгодишна възраст аз вече бях убил баща си, а самият Юпитер дори не го е сторил — той само прокудил стария си баща.
Приех това като налудничави приказки, но все пак запитах с делови тон:
— Защо го направи?
— Препречваше ми пътя. Опитваше се да ме възпитава — мен, младия бог, представяш ли си? Затова го уморих от страх. Промъквах мъртви трупове в дома ни в Антиохия и ги пъхах под плочите на пода; драсках магически заклинания по стените; и скрих и петел в стаята си, за да му даде знака за умиране. И му откраднах неговата Хеката. Гледай, ето я! Винаги си я държа под удавницата.
Той ми подаде ясписовия талисман. Сърцето ми се вледени, когато го познах. Изрекох ужасено:
— Значи ти си бил този, така ли? И пак ти си се вмъкнал в заключената стая през малкото прозорче и си надраскал знаците на стената?