Няколко дни подир това, по време на вечеря, пийнал, аз се опитвах да формулирам закона за унаследяването на женската красота и привеждах като пример за твърдението си това, че тя обикновено прескача едно поколение и се предава от бабата на внучката. За зла чест продължих с думите:
— Най-красивата жена в Рим от времето на моето юношество се появи отново, черта по черта и крайник по крайник, в лицето на своята внучка и съименница Лолия, съпругата на сегашния управител на Гърция. С единственото изключение на друга една благородничка, която няма да упомена, защото присъствува в тази стая, Лолия според мене е най-красивата жена днес.
Споменах това изключение само от чувство за такт. Лолия реше далеч по-красива от племенниците ми — Агрипинила и Лесбия, или който да било друг от компанията. Не бях влюбен в нея, подчертавам: просто един ден бях забелязал, че е съвършена, и си спомних, че същото бях забелязал у нейната баба, когато бях момче. Калигула се заинтересува и ме заразпитва за Лолия. Не усетих, че съм приказвал прекалено много, затова добавих и още. Същата вечер Калигула писа на съпруга на Лолия и му нареди а се върне в Рим, за да му бъде засвидетелствувано изключително уважение. Това изключително уважение се оказа честта да се разведе с Лолия и да я ожени за императора.
Друга една случайна забележка, която бях направил пак по време на вечеря по същото време, оказа неочаквано въздействие върху Калигула. Някой спомена за епилепсията и аз казах, че според картагенски летописи Анибал е бил епилептик и че Александър и Юлий Цезар също са били подвластни на тази загадъчна болест, която сякаш е неизбежен спътник на големия военен гений. Тук Калигула наостри уши и няколко дни по-късно изигра великолепно подражание на епилептичен припадък; рухна на пода на Сената и завика с всички сили, а устните му побеляха от пяна — сапунени мехури бяха, предполагам.
Римските граждани все още се чувствуваха щастливи. Калигула продължаваше да ги развеселява с театрални представления и гладиаторски борби, с лов на хищници и надбягвания с колесници, с пари, подхвърляни от ораторската платформа или от прозорците на двореца. А че се женел и разженвал, че убивал благородници, за това не ги беше грижа. Той не се чувствуваше доволен, докато всяко място в театъра или в цирка не бъдеше заето и всички проходи — задръстени; затуй при подобни зрелища отлагаше съдебните заседания и прекратяваше траурите, за да не позволи никому да измисли предлог да отсъствува. Направи още няколко нововъведения, позволи на хората да си носят възглавници за сядане, в горещи дни да слагат сламени шапки и да идват боси — дори и сенаторите, от които се очакваше да дават пример за сдържаност.
Когато най-сетне успях да посетя Капуа за няколко дни — за пръв път от близо цяла година, почти първото, за което ме попита Калпурния, беше:
— Кажи ми, Клавдий, колко остана в личната каса на императора от онези двайсет милиона?
— Май че по-малко от пет милиона. Но той построи увеселителни кораби от кедрово дърво, облече ги в злато и ги украси със скъпоценни камъни, подреди в тях бани и цветни градини, започна строежа на шейсет нови храма и смята да прореже канал в Коринтския провлак. Къпе се в нард и масло от теменуги. Преди два дни даде на Евтих, водача на колесница от зелените, подарък от двайсет хиляди златици, загдето спечели едно трудно надбягване.