Отпразнува първата партида от присъди с един необикновено богат лов на диви животни. Ала тълпата беше разгневена. Хората крещяха, вайкаха се и отказваха да следят борбите. А после се поде вик от отсрещния край на амфитеатъра до ложата на председателя, в която беше Калигула:
— Изхвърли доносниците! Изхвърли доносниците!
Калигула се надигна да въдвори тишина, но те го принудиха да седне. Той прати преторианци с палки натам, където олелията беше най-силна, и те удариха неколцина по главите, но виковете се подеха отново и още по-силно от другия край. Калигула се стресна. Набързо напусна амфитеатъра, нареждайки ми да го заместя в председателството. Това ми беше много неприятно и много се успокоих, когато, щом станах да говоря, тълпата стихна и дори се поде викът: „Фелицитер“, което означава „На добър час!“. Гласът ми не е силен. Гласът на Калигула беше гръмък: чуваше се чак от единия до другия край на Марсово поле. Трябваше да си намеря някого, който да повтаря казаното след мене. Мнестер предложи услугите си и благодарение на него думите ми прозвучаха дори по-хубаво.
Съобщих, че за жалост императорът е бил повикан по важна държавна работа. Това разсмя всички; Мнестер направи няколко красиви жеста, с които илюстрира важността и неотложността на тази държавна работа. После казах, че председателските задължения са предадени на моята нещастна и недостойна личност.. Безпомощният жест на Мнестер и завъртването на показалеца край слепоочието изразиха това отлично. А после заявих:
— Нека продължим игрите, приятели.
Но изведнъж викът се поде наново: „Изхвърлете доносниците!“
Обаче аз запитах, а Мнестер с готовност повтори въпроса:
— Добре, но какво ще стане, ако императорът се съгласи да ги изхвърли? Ще се намери ли кой да доносничи срещу тях?
Отговор на това не последва — разнесе се объркано шушукане. Зададох им втори въпрос. Запитах ги кой е по-големият престъпник — доносникът или доносникът срещу доносника, или пък доносникът, който доносничи срещу доносника, който пък доносничи срещу доносника? Казах, че колкото се задълбочава провинението, толкова по-отвратително става то и толкова повече хора покварява. Най-правилното поведение е да не се прави нищо, което би дало възможност на доносниците да се проявяват. Ако всички, рекох аз, водят добродетелен живот, проклетото племе ще загине от липса на храна, както мишките — в кухнята на скъперник. Няма да повярвате каква буря от смях предизвика тази шега. Колкото по-простичка и глупава е шегата, толкова повече се нрави на тълпата. (Най-големите овации, които съм получавал, бяха за една моя смешка в цирка, когато председателствувах вместо Калигула. Хората гневно скандираха името на един гладиатор, наречен Гълъба, който бе обявен като участник, но не се бе появил, затова им казах:
— Търпение, приятели! Първо хванете вашия Гълъб, а сетне го скубете!
Докато някои наистина остроумни шеги са оставали неоценени от тях.)
— Нека продължим игрите, приятели! — повторих аз и този път виковете секнаха. А игрите се оказаха чудесни. Двама гладиатори се убиха един друг с едновременно мушкане на мечовете в коремите: това се случва много рядко. Наредих да ми донесат оръжията им и да изработят от тях малки ножчета: подобни малки ножчета са най-добрите талисмани срещу епилепсия. Калигула щеше да оцени подаръка — ако изобщо ми простеше, че съм укротил тълпата, която сам не бе успял да укроти. Защото толкова се беше уплашил, че бе напуснал Рим с най-голяма бързина, на път за Анциум; и се върна оттам чак след няколко дни. Но всичко свърши благополучно. Зарадва се на ножчетата, които му дадоха възможност да приказва надълго и широко за болестта си; а когато ме запита какво е станало с амфитеатъра, казах му, че съм предупредил тълпата как ще я накаже, ако не се разкаят за своята невярност и неблагодарност. Казах още, че тогава изведнъж са заменили бунтовните си викове с уплашено вайкане и молби за прошка.
— Да — рече той, — прекалено меко се държа с тях. Решил съм вече да не им се поддавам. „Неотстъпна суровост“ — такава е паролата отсега нататък.
И за да си напомня за своето решение, започна всяка сутрин упражнява пред огледалото в спалнята си: правеше лицето си да изглежда страшно и надаваше ужасяващи викове в частната си баня, която имаше хубаво ехо. Запитах го:
— Защо не обявиш публично своята божественост? Това повече от всичко друго ще ги накара да изпитат дълбоко страхопочитание.