— Добре го каза, синко! Тия псета са послушни само докато ги риташ. Гледай ги — за тях Сеян уж беше бог, а изведнъж се извъртяха и го разкъсаха на парчета. Същото ще сторят и с тебе, стига да им се удаде. Всички те мразят и се молят за твоята смърт. Чуй моя съвет — гледай само личните си интереси и слагай удоволствията пред всичко друго. Никой не обича да го командуват и единственият начин, по който запазих мястото си, беше да накарам тая смет да се страхува от мене. Стори същото. Колкото по-зле се отнасяш с тях, толкова повече ще те почитат.
След това Калигула отново въведе смъртното наказание за държавна измяна, заповяда речта му веднага да бъде изсечена на бронзова плоча и да бъде поставена на стената на Сената, над седалищата на консулите, а сетне изтича навън. През този ден не работихме повече: изпаднахме в униние. Но на другия ден възхвалихме Калигула като управник, искрен и верен на синовния си дълг, и гласувахме ежегодни жертвоприношения за неговото милосърдие. Какво друго бихме могли да сторим? Зад гърба си той имаше цялата армия, в ръцете си държеше властта над нашия живот и смърт и докато се намереше някой достатъчно смел и силен да извърши покушение срещу живота му, единственото, което ни оставаше, беше да го коткаме и да се надяваме на най-доброто. Няколко вечери по-късно, на едно угощение, той внезапно избухна в бурен смях. Никой не знаеше на какво се смее. Двамата консули, ято седяха до него, запитаха дали ще благоволи да им разреши да се посмеят с него. На това Калигула избухна в още по-бурен кикот, от очите му потекоха сълзи.
— Не — задави се той, — тъкмо това е смешното. Това е шега, но никак не ще ви развесели. Смях ме е, като си помисля, че с едно мое кимване могат да ви прережат гърлата ей тук, начаса.
Сега вече срещу двадесетте най-известни богаташи в Рим се заведоха дела за държавна измяна. Не им дадоха възможност да се самоубият предварително и всички бяха осъдени на смърт. Един от тях, висш магистрат, се оказа много беден. Калигула заяви:
— Глупак такъв! Защо се преструваше, че има пари? Аз напълно му повярвах. Умря си за нищо.
Спомням си един-единствен човек, който си спаси живота при обвинение за държавна измяна. Беше Афер, човекът, който бе съдил братовчедка ми Пулхра, адвокат, известен с красноречието си. Престъплението му се състоеше в това, че бе сложил надпис на една статуя на Калигула в преддверието на дома си в смисъл, че на двадесет и седем години императорът вече бил консул за втори път. Калигула реши, че това е държавна измяна — присмех за неговата младост и упрек срещу му, че е заел длъжността, преди да има законното право да стори това. Той съчини една дълга, добре подготвена реч срещу Афер и я произнесе в Сената с цялото си ораторско красноречие, а всеки жест и тон бяха грижливо репетирани. Калигула обичаше да се перчи, че бил най-добрият адвокат и оратор в света, и държеше много повече да блесне над Афер с красноречие, отколкото да осигури смъртната му присъда и да прибере парите му. Афер осъзна това и се престори на удивен и смаян от гениалността на Калигула като обвинител. Той взе да повтаря доводите срещу самия себе си, един по един, като се възхищаваше от тях с професионална безпристрастност и възклицаваше: „Да, това е съвсем неопровержимо“ или „Той изстиска до капка този аргумент“ и още — „Истинска дилема“, и „Ах, как владее думите си!“
Когато Калигула привърши и седна с тържествуваща усмивка, запитаха Афер дали има да каже нещо. Той отговори:
— Нищо, освен че се смятам за много злощастен. Разчитах да използувам ораторските си дарби, за да уталожа поне мъничко императорския гняв за непростимото ми безразсъдство по въпроса за оня проклет надпис. Ала Съдбата хвърли подправен зар срещу ми. Императорът разполага с абсолютна власт, доводите му срещу мен са неопровержими, освен това владее красноречие, което не бих могъл да се надявам да постигна дори и да ме оправдаят и да се уча, докато стана стогодишен!
Осъдиха го на смърт, но на другия ден го помилваха.
Понеже споменах за подправени зарове — когато в града пристигаха богати провинциали, всякога ги канеха на обед в двореца, а сетне им се предлагаше дружеска игра на зар. Те оставаха изненадани и удивени от щастието на императора: той печелеше при всяко хвърляне и ги обираше до пара. Да, Калигула всякога играеше нечестно. Ето например: свали от служба консулите и им наложи тежка глоба под предлог, че били отпразнували обичайния празник в чест на Августовата победа над Антоний при Акциум.
Заяви, че това било обида срещу праотеца му Антоний. (Между впрочем назначи Афер на едно от свободните консулски места.) Казал ни беше на един обяд няколко дни преди това, че както и да постъпели консулите, все щял да ги накаже: защото, ако откажели да устроят празненството, щели да обидят праотеца му Август. Тогава именно Ганимед направи една съдбоносна грешка. Той възкликна: