Накрая Калигула нареди да се свири сигнал за отбой и заповяда на войниците да избършат кръвта от мечовете и да съберат плячката. Плячката — това бяха мидените черупки по пясъка. Всеки трябваше да събере по един пълен шлем, който се изсипваше в общия куп. Сетне отбраха по-хубавите миди и ги подредиха в сандъци, за да бъдат изпратени в Рим като доказателство за тази нечувана победа. Войниците се забавляваха от сърце, а когато Калигула ги награди с по четири златици на човек, овациите бяха неспирни. В спомен за победата той издигна много висок маяк, подобен на прочутия фар на Александрия, който се оказа истинска благословия за моряците в тези опасни води.
След това отново пое нагоре по Рейн. Като стигнахме Бон, Калигула ме дръпна настрана и мрачно ми прошепна:
— Легионите не са наказани и досега за обидата, която ми нанесоха, като се вдигнаха срещу баща ми по време на отсъствието ми от неговия лагер. Помниш ли, трябваше аз да се върна, че да възстановя реда вместо него.
— Спомням си много добре — казах. — Но то беше твърде отдавна, нали? След цели двайсет и шест години едва ли е останал вече някой от войниците, които на времето служеха тук. Ти и Касий Херея сте по всяка вероятност единствените двама ветерани, оцелели след оня ужасен ден.
— В такъв случай може би ще трябва да убия само по един на всеки десет — отговори той.
Войниците от Първия и Двадесетия легион получиха нареждане да се съберат на специален сбор, като им съобщиха да оставят оръжията си, понеже времето било горещо. Преторианската конница също получи нареждане да се яви, но им казаха да си вземат копията и сабите. Намерих един подофицер, който сякаш бе участвувал в битката при Филипи — толкова стар и покрит с белези беше. Запитах го:
— Познаваш ли ме?
— Не, господарю. Приличаш ми на бивш консул, господарю.
— Аз съм братът на Германик.
— Така ли, господарю? Не съм и знаел той да има брат, господарю.
— Не, защото не съм нито войник, нито пък знатна личност. Но имам да ви предам важно съобщение на вас, войниците. Не доставяйте оръжията надалеч, когато отиде на следобедния сбор!
— Защо, ако смея да запитам, господарю?
— Защото може и да ви потрябват. Може да ви нападнат германците. А може и някой друг.
Той ме погледна втренчено и тогава разбра, че не се шегувам.
— Много съм ти задължен, господарю; ще пусна дума — отвърна.
Пехотата беше строена пред трибунала. Калигула им заговори разгневено с навъсено лице, удряше с крак и размахваше ръце. Започна, припомняйки им за една определена нощ в началото на есента, преди много години, когато под беззвездното и омагьосано небе…. При тези думи някой от войниците взеха да се промъкват назад по пътеката между две конни отделения. Отиваха да вземат мечовете си. Други смело измъкнаха своите изпод военните си плащове, където ги бяха скрили. Калигула, изглежда, забеляза какво става, защото внезапно смени тона по средата на едно изречение. Взе да прави благоприятни сравнения между онези лоши дни, за щастие забравени, и настоящия период на слава, богатство и победи.
— Момченцето, с което си играхте, възмъжа — рече той — и стана най-могъщият император в света. Няма враг, колкото и свиреп да е той, който ще се осмели да предизвика на бой непобедимите му оръжия.
Старият подофицер се втурна напред.
— Загубени сме, Цезаре! — извика. — Врагът е минал реката при Кьолн — тристахилядна войска. Тръгнали са да плячкосват Лион — а сетне ще прекосят Алпите и ще плячкосат и Рим!
Никой освен Калигула не повярва на тази глупост. Той прежълтя от страх, скочи от платформата, сграбчи юздите на един кон, метна се на седлото и като светкавица изчезна от лагера. Един от конярите препусна подире му, а Калигула му подвикнал:
— Слава на боговете, че Египет е все още мой. Там поне ще мога да се скрия. Германците не са добри моряци.
Ах, как се смяха всички! Но един от пълководците тръгна след него на бързия си кон и скоро го настигна. Успял да убеди Калигула, че вестта била преувеличена. Само малка военна част, казал му, преминала реката и била отблъсната: римският бряг бил очистен от неприятеля. Калигула спря в най-близкия град и написа бързо писмо до Сената, уведомявайки ги, че успешно е завършил всичките си войни и че се връща незабавно начело на увенчаните си с лаврови венци войски. Обвиняваше свирепо страхливите домошари, че си живеели, доколкото разбрал, живота както винаги — ходели на театър, в баните, устройвали си пиршества, — а в това време той преминал през ужасните несгоди на войната. Ядял, пиел и спял като най-обикновен войник.