Тигъра подвикнал зад Касий:
— Мога ли? — Това бил уговореният знак.
— Стори го! — ревнал Касий, изтеглил меча си и го стоварил върху Калигула с все сила.
Смятал да разцепи черепа му чак до брадата, но в своя гняв не улучил целта си и го съсякъл между шията и раменете. Горната гръдна кост поела силата на удара. Калигула останал зашеметен от болка и от удивление. Огледал се диво, извърнал се и хукнал. Докато се обръщал, Касий го ударил наново и му разсякъл челюстта. Тогава Тигъра го блъснал с лошо прицелен удар по главата. Той се вдигнал бавно на колене.
— Удари пак! — викнал Касий.
Калигула вдигнал очи към небето с отчаяно лице:
— О, Юпитере! — помолил се.
— Дадено! — викнал Тигъра и отсякъл едната му ръка. Един офицер на име Авила нанесъл решаващия удар, промушим го дълбоко в слабините, но още десет меча забили в гърдите и корема му след това просто за да са сигурни, че е умрял. Един офицер, наречен Бубон, наврял ръка в една от раните на Калигула, сетне облизал пръсти и изкрещял:
— Заклех се да пия от кръвта му!
Събрала се тълпа и се разнесли викове:
— Германците настъпват!
Убийците не можели да се опълчат срещу цяла кохорта германци. Изтичали към най-близката сграда, която се случила моят дом. Бях го заел на Калигула като дом за гости, където подслоняваше чужди посланици, които не искаше да приютява в двореца. Минали през входната врата и се измъкнали през задната. Всички излезли навреме освен Тигъра и Аспренат. Тигъра трябвало да се престори, че не е от убийците и се присъединил към германците във виковете им за мъст. Аспренат изтичал към закрития коридор, където германците го хванали и го убили. Убили още трима сенатори, които срещнали. Но това било малко отделение германци. Останалите от кохортата влезли в театъра и затворили вратите зад себе си. Готвели се да отмъстят за своя убит герой с масово клане. Това са били виковете и писъците, които съм чул. Никой в театъра не знаел, че Калигула е убит или изобщо, че е правено покушение срещу живота му. Но било съвсем ясно какви са намеренията на германците, защото те започнали оня страшен свой обред — да потупват и да галят асъгаите си, да им приказват, сякаш са човешки същества, което е техен неизменен обичай, преди да пролеят кръв с тези ужасни оръжия. Нямало спасение. Внезапно откъм сцената проехтял сигналът „Внимание“, последван от шест къси ноти, които означават „Императорска повеля“. Излязъл Мнестер и вдигнал ръка. Ужасната тупурдия изведнъж стихнала, долитали само хлипания и подтиснати стенания, защото, щом Мнестер се появеше на сцената, закон беше никой да не проронва дори и въздишка под страх от смъртно наказание. Германците и те спрели да потупват и да гладят оръжията и млъкнали. „Императорската повеля“ ги вкаменила като статуи.
Мнестер извикал:
— Той не е мъртъв, граждани. Нищо подобно. Убийците се нахвърлиха отгоре му и го свалиха на колене — ей тъй! Но скоро той се вдигна — ей тъй! Мечовете не могат да покосят нашия божествен Цезар. Ранен и окървавен както си беше, той се вдигна — ей тъй! Изправи божествената си глава и тръгна — ей тъй! — с божествена стъпка през редиците на своите страхливи и стреснати убийци. Раните му се изцериха, същинско чудо! Сега е на Форума и гръмко и сладкодумие говори на своите поданици от ораторската трибуна.
Подели се бурни овации, а германците скрили мечовете си и излезли навън. Навременната лъжа на Мнестер (подсказана в същност от една бележка на Ирод Агрипа, цар на юдеите, единственият човек в Рим, който успя да запази самообладание в оня съдбоносен следобед) спаси живота на повече от шейсет хиляди души.
Но истината междувременно бе стигнала до двореца, където причини пълно объркване. Неколцина от старите войници решиха, че възможността да се плячкосва не бива да бъде изпусната. Престориха се, че уж търсят убийците. Всяка врата в двореца имаше златна дръжка, на стойност колкото шестмесечната им заплата, а да се отсече с остър меч, беше детинска игра. Дочух викове:
— Убийте ги, убийте ги! Отмъстете за Цезаря! — И се скрих зад една завеса. Влязоха двама войници. Видяха краката ми под завесата.
— Излизай оттам, убиецо. Безсмислено е да се криеш от нас! Измъкнах се и се проснах по корем на земята.
— Не мммм-м-е убивайте, господари — проплаках. — Н-н-н-ямам н-н-нищо общо с това.
— Кой е този стар господар? — запита единият от войниците, който бе отскоро в двореца. — Не ми се струва опасен.
— Как! Нима не го познаваш? Той е сакатият брат на Германик. Добро старче. Съвсем безобиден. Стани, господарю. Нищо няма да ти сторим.
Името на този войник беше Грат.