— А какво има да каже сам Тиберий Клавдий по този въпрос? Едрото тяло на Атенодор ме скриваше от Август и аз не заекнах, а отговорих ясно на гръцки:
— Майка ми Антония наистина не ме глези, но пък ми позволи да науча гръцки от човек, който го е научил от самия Аполон.
Исках да кажа само, че съм разбрал за какво си говорят. Личността, която ме бе научила гръцки, бе една жена, жрица на Аполон на някой от гръцките острови, която била пленена от пирати и продадена на съдържател на публичен дом в Тир. Успяла да избяга, но не й позволили отново да стане жрица, защото вече била живяла като проститутка. Майка ми Антония съзря дарбата й и я взе за възпитателка в семейството. Та тази жена ми разправяше, че се била учила направо от самия Аполон, и аз просто повтарях думите й: но тъй като Аполон беше богът на знанието и на поезията, отговорът ми прозвуча по-остроумно, отколкото исках. Август седеше като попарен, а пък Атенодор каза:
— Добре го каза, малки Клавдий: маймунките не разбират ни дума гръцки, нали? Аз отвърнах:
— Не, и имат дълги опашки и крадат ябълки от трапезата.
Но в мига, в който Август ме измъкна от ръката на Атенодор и започна развълнувано да ме разпитва, аз се смутих и запелтечих както преди. От тоя миг нататък обаче Атенодор ми стана приятел.
Има една история за Атенодор и Август, която е много ласкателна и за двамата. Веднъж Атенодор заявил на Август, че не вземал достатъчно предохранителни мерки, когато приемал посетители: някой ден като нищо можели да го намушкат с нож в сърцето. Август му казал да не дрънка глупости. На другия ден съобщили на Август, че сестра му, благородната Октавия, се намирала отвън и желаела да го види по случай годишнината от смъртта на баща им. Той наредил да я въведат незабавно. По това време тя вече била неизлечимо болна — в същата година умряла — и затова се движела в закрита носилка. Когато внесли носилката, завесите й се разтворили и оттам изскочил Атенодор в ръката с меч, който насочил към сърцето на Август. Вместо да се разсърди, Август поблагодарил на Атенодор и си признал, че е сгрешил, отнасяйки се към предупреждението му лекомислено.
Да не забравя да отбележа една необикновена случка от моето детинство. През лятото, когато навърших осем години, мама, брат ми Германик, сестра ми Ливила и аз отидохме на гости на леля ми Юлия в красивата й вила край морето в Анциум. Беше около шест следобед и всички се разхлаждахме на бриза в близкото лозе. Юлия не беше с нас, но другите — синът на Тиберий, оня Тиберий Друз, когото после наричахме „Кастор“, и Постум и Агрипина, децата на Юлия, всички бяха там. Изведнъж чухме над главите си силен крясък. Погледнахме нагоре и видяхме, че няколко орли се бият. Полетяха пера. Опитахме се да ги уловим. Германик и Кастор и двамата хванаха по едно още във въздуха и си ги закичиха в косите. Касторовото беше малко перце от крило, но Германиковото беше великолепно перо от опашка. И двете бяха окървавени. Кървави капки покапаха по извърнатото нагоре лице на Постум и по дрехите на Ливила и Агрипина. После нещо тъмно се понесе надолу. Не знам защо го сторих, но разперих полите на дрехата си и го хванах. Беше малко вълче, изранено и уплашено. Орлите се спуснаха да го вземат, ала аз вече го бях скрил, а когато закрещяхме и размахахме сопи, те се вдигнаха стреснато и с крясък отлетяха. Бях много смутен. Не исках вълчето. Ливия го дръпна от мен, но мама, с много сериозен израз на лицето, я накара да ми го върне.
— То падна в ръцете на Клавдий — каза, — негово е.
Тя запита един стар благородник, член на колегията на авгурите, който бе заедно с нас:
— Кажи ми, какво предвещава това?
Старецът отвърна:
— Как бих могъл да ти кажа? Може да означава много, може да е и нищо.
— Не се страхувай. Кажи как го тълкуваш ти.
— Първо отпрати децата.
Не знам дали й е дал онова тълкуване, което вие, четейки историята на живота ми, ще приемете за единствено възможното. Знам само, че докато всички останали се оттеглихме — милият Германик бе намерил още едно перо от опашка, забодено в близката глогина, и аз гордо го закичих в косата си, — Ливила пропълзя любопитно зад един розов храст и дочу нещичко. Тя прекъсна разговора с високия си кикот:
— Нещастният Рим, ако той стане негов защитник! Дано бог ме прибере преди това!
Авгурът се извърна към нея и се закани с пръст.