Вечерта преди ски скока Давор вдигна температура. Майка му изпадна в паника. Даде му аспирин, аналгин, витамини, не мигна цяла нощ и го заплаши, че няма да ходи на никаква олимпиада. На сутринта разплаканият Давор бе свалил температурата, но майка му продължаваше със заканите, че няма да го пусне. Добре че се намеси баща му. Той рядко оспорваше думата на Лада, но сега знаеше колко е важно за сина му това изживяване и накрая Лада отстъпи. Навлече Давор с няколко пуловера, уви го в шалове и той излетя щастлив от къщи.
До олимпийското градче ги закара бащата на Айда, с новата им застава, с която не пропускаше да се изфука пред целия квартал. По пътя Давор се потеше от вълнение, а Айда скучаеше и си мислеше за книгата, която четеше в момента.
Наложи се да паркират на близо километър преди пистите, защото нагоре се извиваше безкрайна редица от застави и лади. Стигнаха до самата шанца едва в последния момент, пробивайки си трудно път през навалицата. Беше шумно, както никога преди, хората викаха и се блъскаха, надуваха свирки и пищялки — беше весело. Каро беше докопал хубави места: в самия край на пистата, където скачачите се приземяват. Оттук всичко се виждаше идеално. Самото състезание продължи два часа. Два часа подскачаха щастливи и без да разбират нищо, крещяха при всеки скок. Всичко беше като чиста детска магия. По едно време Давор вдигна очи към небето. Снежинките все така танцуваха и умираха красиво, разтопени върху лицата на зрителите. Но над тях облаците се бяха разкъсали, слънчеви лъчи прорязаха снежинките, огряха пистата и тя се превърна в приказен декор — нереален, сякаш нарисуван. Поредният скачач се приземи в това море от светлина, а снежният прах, завихрен от него, се посипа върху зрителите, сякаш разпилян от невидимата божия ръка. Давор прегърна здраво Айда и потърси изпръхналите ѝ от студа устни.
После отидоха да пият чай в една от многобройните дървени къщички, сковани за Олимпиадата. Давор можеше да се закълне, че още помни мириса и вкуса на чая от онзи чуден февруарски ден на осемдесет и четвърта.
Седмица по-късно президентът на Международния олимпийски комитет Хуан Антонио Самаранч закри Олимпийските игри с думите, че Сараево’84 ще остане в паметта на хората като най-позитивната олимпиада в цялата история на игрите. Сега по ски пистите дебнеха в засада снайперисти, в олимпийското село се търкаляха обезглавени трупове, хокейните площадки бяха превърнати в затвори, залите — в секслагери. Колко малко и колко много са десет години от един човешки живот. Между двата свята имаше море от човешка кръв.
Махна с ръка на сервитьора, той дотърча на секундата и Зоран изрева:
— Две сливовици, големи, две мешани, с повечко сирене, и бързо, чу ли ме, веднагически, пресъхнал съм повече от цялото Фиджи — изсумтя и се захили, оголвайки развалените си зъби.
Странно, не усетих лош дъх, може би защото обичам миризмата на джибри. Още от времето, когато с дядо варяхме ракия горе на казана над село. Над Кулата, моето село. Мислите ми отлетяха натам, смесиха се с тежките ракиени па̀ри, които се наслояваха под почернелия тухлен таван на онова богоугодно местенце. Въздъхнах. Беше толкова отдавна.
— Фиджи? — запротестира географският ми дух. — Фиджи е остров в Океания, зелен, влажен, сигурно имаш предвид Фуджи, изгаснал вулкан в Япония.
— Ебем му пичку материну, Фуджи, Фиджи, все тая. И к’во музеят? Война, снимки, разрушения, откъснати крайници. Кеф, а?
За няколкото дни, откакто съм тук, свикнах с преднамерения му цинизъм — странно, но не ме дразни. Приемам го някак си бащински, макар че като гледам, сме набори, нали е преживял блокадата.
— Мда, като в гастроном от соца е: изглежда пусто, празно, тъжно, лъснато и тук-там по някое парче месо.
Разсмя се гърлено и тръсна глава. Челото му се ороси от пот. Често се изпотява без видима причина. Обърна се нервно към бара. Сервитьорът се носи като ладия по тихата Неретва: леко, сякаш ако се забърза и набразди вълните, ще се случи някое голямо нещастие. Примерно земетресение. Никой не бърза тук. Все пак сливовиците пристигат след има-няма десет минути. Заслужават си чакането. И двамата наквасваме гърлата си с тази божия благодат и примижаваме от удоволствие. Златист цвят, пареща топлина, радостна омая. Както казва Чърчил: „Откакто спрях да пия, разбрах колко скучен и сив е животът.“. Макар да не знам Чърчил някога да е спирал.