„Трите шишета“ е одимена дупка под земята. Пуши се, разбира се. Масите са от старо, почти черно на оскъдната светлина, проядено от времето дърво. Дървени столове, голи крушки от зацапания таван, широк дървен барплот, кисели, преди да се напушат, сервитьори, които след това стават лежерни и носещи се като цигарения дим, ефирно, призрачно, никога забързани. Атмосфера, дух, приятна музика, от време на време сръбски рок.
Донесоха и втората сливовица. Разгорещяваме се със Зоран. Отваря се, както се казва, приказка.
— И как реши да се хванеш с българския? — питам.
— Баба ми е българка.
— Верно ли?
— Абе, македонка всъщност, ама то тук сме така омешани, че можеш ли да му хванеш края?
— Моят род е бежански — дошли са от Егейска Македония. Прадядо ми зарязал всичко, къща, имот, покъщнина, гробове и хукнал, щото се чувствал българин. Не е искал да го пишуват грък, както казваше дядо ми.
— Именно. И ние сме някаква странна компилация. Прадядо ми е албанец, горе от Корча, бяга през деветнайсети век с така наречените арнаути, когато някакъв паша почва да дерибейства. Имал билет за кораб, смятал да си опита късмета в Америка. Тръгнали били за Солун. Ама по пътя да вземат да спрат в Битоля. Или в някакво село край Битоля. Сядат в хана, поръчват хапване, пийване, както си му е редът. Вади прадядо ми кесията да плаща и в тоя момент съзира дъщерята на ханджийката. Онемява, влюбва се до полуда и остава. Тя се казвала Мария — казват, че тази Мария била приказна красавица, изваяна. Била като икона. Абе, природата, пичка му материну, кога дава — дава. Всички заминават, а той остава. Ден след ден, жълтица след жълтица, подарък след подарък се молил за любовта ѝ. Ама тя непреклонна, не поддава. Проверява го, значи. Изчаква го да изхарчи всичките си жълтици, да продаде билета за кораба, да продаде дрехите си. И когато остава без нищо и отчаян тръгва да си ходи, тя го настига на края на селото и казва само едно простичко: Да. Разправят, че били много щастливи. Та така се захванах с българския — покрай нея. А и вие, българите, сте ми симпатични, във вас има една извечна мъдрост, която е рядкост тук, на Балканите. Топли хора сте, повече от нужното търпеливи, но топли, хубави хора.
Заслушваме се и двамата в напевния глас на Владо от „Сребърни криле“, който тъкмо обяснява за друга славна любов: Zingarella, Zingarella, tvoja cerga sve je dalja, tko ti pije iz njedara, nagledah se tih bedara, Zingarella, Zingarella…2 Отпиваме от ракията. Зоран се опитва да изглежда груб. Не му се отдава. Циник — да, но груб — не. Беше го бил животът, беше го и ебал, та не беше останало много от него. Усещах го.
— И к’во? — казва, а едното му око постоянно играе. — Защо реши да пишеш за войната? За война, която не си преживял и няма как да разбереш.
— Свързан съм с нея.
Изстрелях го отведнъж. Не мислех да го споделям или споменавам, наистина не исках, болезнено е, но Зоран ме предизвика.
— Свързан си с нея?
— Да.
— И как собствено?
— Бил съм в Сараево и преди.
— Хм… Не знаех, мислех, че ти е за пръв път.
— Не, бил съм тук. Един от най-хубавите спомени в живота ми. Никога няма да го забравя.
— И кога това?
— Осемдесет и четвърта, февруари. За една седмица.
— Аха, олимпиадата, значи. Не знаех.
— Много неща не знаеш за мен. Преди университета бях спортист. Израснал съм в планината. В Родопите. От малък съм луд по ските, но не ми стигна талантът за алпийските дисциплини и се насочих към ски скока. Кефеха ме полетът, рискът, издигането над света, свободата за тези няколко секунди. Само няколко, но си напълно свободен, птица си.
— И беше на олимпиадата? Участва ли?
— Не, не стигнах до националния, но когато разбрах за Сараево’84, осъзнах, че това вероятно ще е единственият ми шанс да гледам зимна олимпиада на живо. А беше мечтата на живота ми. Само на петстотин километра от нас, и то в соцлагера. Знаеш как беше по ония години.
— Знам, да. И аз бях на олимпиадата, и аз се радвах като малко дете на всичко, де да знам какво е имало да става после.
Въздъхна тъжно и отпи. За миг се отнесе някъде, често му се случваше, за минутка, две, после се връщаше в реалността. Върна се и сега.
— И к’во? Заради олимпиадата реши, че си свързан със Сараево, с конфликта, и реши да пишеш. — В гласа му имаше и сарказъм, и недоверие.
— Не — прекъснах го грубо. — Изживях седемте най-щастливи дни в живота си тук. Още първия ден в хотела се запознах с Мириан, кореспондентка в местното радио. Току-що завършила журналистика, пет години по-голяма от мен. Разкошни златни коси, бели като сняг зъби, големи стегнати гърди, ярък характер и най-невероятната усмивка във Вселената. Влюбих се на секундата. Цяла нощ се правих на клоун, но накрая я склоних да дойде в моята стая. Пазя шала ѝ от онази нощ, откраднах си го и още го пазя.
2
„Цингарела, Цингарела, ти си толкоз недостъпна, кой ли пие от красотата ти, нагледах се на бедрата ти. Цингарела, Цингарела…“.