Бръкнах в раницата и измъкнах оттам тънкия копринен шал, който отдавна вече не пазеше аромата на тялото ѝ.
Зоран пипна шала — изглеждаше стъписан от неочаквания обрат.
— И какво стана?
— Прекарахме заедно тези седем дни. Приказка — така може да си влюбен само веднъж в живота. Обикаляхме кафенетата на Сараево, любехме се непрекъснато. Успя да ме вкара с журналистическата си карта и на едно от състезанията — аз, естествено, нямах никакви билети. И при това ме вкара точно на ски скока. Никога няма да го забравя. Беше мрачно, но точно преди последния скок облаците се разкъсаха за малко. Скачаше някакъв японец. Като се приземи, снегът се посипа като сребърен прашец над нас. Наведох се и дълго се целувахме с Мириан. На другия ден си заминах за България.
Млъкнах, тишината слегна като мъгла върху масата, а Владо Калембер продължаваше да рисува с думи: Zingarella, Zingarella, tesko sam se oprostao, od gitare I od vina, od topline tvoga tijela, Zingarella, Zingarella3…
— И после какво стана? — обади се накрая Зоран.
— Бяхме луди, продължихме да се търсим по телефона, да си пишем, но тогава бе сложно — разстоянията, границите. А и тя беше по-голяма и май реши, че не ѝ се занимава с мен. Само от време на време се появяваше в живота ми. Телефонни обаждания, писма, картички от Адриатика… После се омъжи. Мислех, че никога няма да я видя повече. А спортната ми кариера се прецака. Два дни след като се върнах от Сараево, бях на състезание на Боровец. Цяла нощ си бяхме говорили с нея, та не бях мигнал. Въобще и не погледнах шанцата, като полетях от седемдесетте метра. Загубих равновесие и паднах. Коляното ми се раздроби и дотук със спорта. Насочих се към другата си страст, географията. Станах студент, после докторант, асистент. И веднъж заминах на конференция в Любляна. Докато си взимах ключовете на рецепцията, един глас ме закова на място. „Джорджи, Джорджи, това ти ли си?“ Нейният глас. А и само тя ми викаше Джорджи. Оказа се, че е продължила кариерата си на журналист. Оказа се, че е в Любляна да отразява някакъв баскетболен мач. Оказа се, че се е развела. Не бях правил секс с желание от последния път с нея. Любихме се до сутринта. На другия ден тя се връщаше в Сараево. Обещахме си, че ще се чуем веднага, че ще се видим съвсем скоро, че не всичко е загубено за нас. Че имаме време. Е, нямахме време…
— Защо?
— Защото беше шести април деветдесет и втора. Рожденият ми ден.
Всичко угасна. Спомних си го, а така да не исках да си го спомням. Но Зоран ме беше предизвикал. Вече съжалявах, че го казах.
— Убиха я, нали? — каза Зоран.
— Два месеца по-късно. Чувахме се винаги, когато имаше връзка. Един ден връзката прекъсна. Не можех да го проумея, Зоране. Защо, по дяволите? Защо бе, пичку ви материну, защо се избихте? Коя е тази религия, дето проповядва насилие? И кой е този Бог, който иска да убиваме? Кой бе, Зоране, кой? Убийството в името на Бог е убийство на самия Бог! Ей заради това се захванах с етно-религиозните конфликти, затова я пиша тази книга. Нищо няма да променя, няма да я върна, но поне мога да кажа, да изкрещя какво мисля. Защо бе, Зоране, защо се избихте като изроди? На олимпиадата изглеждахте толкова щастливи всички заедно. И при нас, в Родопите, са християни и мюсюлмани, имам толкова приятели мюсюлмани, най-добрият ми приятел се ожени за мюсюлманка. Има две махали в Родопите, Гудевица и Гоздьовица. Създали са ги двама братя, Гудьо и Гоздьо. Идват турците и единият мюсюлманин, другият християнин, но си остават братя и си помагат до края на живота си. Сега жените от двете махали от малки стават посестрими, за да си помагат цял живот. През тринайсета година някаква потеря нахлува в Родопите и хората от християнската Гудевица тръгват да бягат. Тогава над землището им имало телена ограда. Един баща с бебе я прескача, потерята зад гърба им, стрелят… Заплита се цървулът му в оградата, той изпуска бебето. Опитва се да се прехвърли обратно и да го вземе, но потерята вече е съвсем близо, стреля, ще го убие. И той зарязва детето. Спасява се. После се връща след месец в Гудевица, вече полудял от мъка, и какво да види. От една къща в мюсюлманското Гоздьовица видели как бягат, и като се отдалечила потерята — спуснали се и спасили бебето. Баба Лидка — лично я познавах.
Зоран поклати глава, потта отново навлажни челото му.
3
„Цингарела, Цингарела, тежко ми е да се откажа от китарата и от виното, от топлината на тялото ти, Цингарела, Цингарела.“