— Брато — каза тихо, но много твърдо, — ако можехме да направим една Балканска фабрика за производство на енергия от лайна, щяхме вече да сме милионери.
Светлините се приглушават все повече. Напомнят за очите на магистрална курва в ранните часове на деня през зимата. Изцъклени от студа. Отразяващи като огледало фаровете на прелитащите автомобили. Без собствен блясък. Празни светлоотразители. Пускат пак „Сребърни криле“. Още от дете ги харесвам. Зоран също. Оживява се.
— И все пак — казва, — не разбрах защо реши да пишеш за войната, за нашата война?
— Тя не е само ваша. Тя е и наша, Балканска, общочовешка. Исках хората да разберат за страданието, за безумието, за тишината след куршумите, за сухите сърца и погледи на оцелелите. Почувствах я, преживях я, четох за нея, гледах клипове.
— Чете за нея?
— Да.
— Гледа клипове?
— Да.
— И мислиш, че си разбрал нещо?
— Не знам. Всъщност съм уморен…
Допих втората сливовица и оставих чашата на масата. Изведнъж се почувствах тъжен, празен.
— Самотен и отчаян съм, брате. Абсолютен лузър, аутсайдер на средна възраст, без цел, посока, жена, семейство, без смисъл. Просто едно нищо.
Прогърмя една от любимите ми песни на „Сребърни криле“. Гласът на Владо Калембер се спусна като пикираща чайка, зареяна в свободата на безметежния си полет сред облаците, които обрамчват лицето на подранилата луна.
Зоран също пресуши втората чаша. Удари я с яд върху дървената плът на масата. Целият подскочи от стола. И тъкмо когато Владо обясняваше: Ne, nemoj reci da sam drugi, nije vazno to sto nisam prvi, jer ja sam sanjar, jer ja sam sanjar, jer ja sam sanjar4 — той изкрещя:
— Значи ти си отчаян. Ти, ти, ти. Ти, затънал в самодоволството на интелектуалното си недоволство от живота. Знам ги аз тия, знам ги, много добре ги знам. — Скочи и се замята около масата. — Сутрин си пиете кафето в някое луксозно кафене, вечер се наливате с уиски, обикаляте с блеснал поглед ония продавачки на плът, шибаните интелектуалки, дето им се ебе, та две не виждат, ама са стиснали бедрата, сякаш носят торба сребърници между тях. Философствате за живота и сте вечно недоволни. Знам ви аз. Вие нищо, ама нищичко не знаете от живота.
Въпреки целия този цирк, никой не ни обръщаше внимание. Тука хората са свикнали.
— Знаеш ли какво е, брато̀? Знаеш ли какво е да ядеш мишки, да ебеш трупове, да крадеш от майка си? Знаеш ли какво е да живееш всеки ден, все едно си плюшена играчка на стрелбище? Да събираш крайници по канавките, да гледаш смъртта в очите, сякаш ти е любовница, с която вече не ти се чука, но тя не иска да си иде. Да погребваш деца, невидели още нищо. Знаеш ли, а?
Лицата ни бяха на няколко сантиметра едно от друго. Потта се стичаше по набразденото му от бръчки лице, а Владо Калембер се дереше със своя дрезгав глас, дето подлудяваше момичетата при соца: Ja igram na sve, igram na sve, igram na sve ili nista…5
Разплаках се — от ракията ли, от острия му мирис ли, от спомените ли. Пресегнах се и сграбчих с две ръце потния му врат. А гласът на Владо се носеше като повей от ганджа. Jer ja sam sanjar lutalica, lutalica, lutalica, pod ovim nebom luda ptica, luda ptica, sanjar lutalica…6
— Предадох, брато. Не ме боли, че са ме предавали, майната им, но не мога да се понеса, че аз предадох.
— Предаде?
— Единственият човек, който ме е обичал истински.
— Предаде.
Челата ни бяха опрени едно в друго, така както може да е само тук, у нас, у дома, на село. Майната ви на Запада. Запазете си еснафския доволен стерилен самоуют. Само тук можем да сме толкова близки, макар и непознати.
— Ти не знаеш, брато — разплака се и той; разчленяваше не просто думите, разчленяваше буквите, и дори паузите между тях. — Ти не знаеш какво е да предадеш. Не знаеш — и слава Богу, че не знаеш, пичку му материну.
А Владо продължаваше да разпъва задимената коруба на „Трите шишета“: I tebi sam isto rek’o, da si ljepsa no sve druge, I tebi sam isto rek’o, sve sa smijeskom, al’s puno tuge…7
17:37
От околните хълмове вече се спускаше здрачът, а заедно с него и чувството за безнадеждност. Докато грее слънцето, можеш поне за малко да забравиш войната. Да повярваш, че няма страшно, и да излезеш навън. Да се разходиш, да изпиеш една бира и да оставиш слънцето да разлива топлина по цялото ти тяло. Но паднеше ли мракът, започваха да присвяткват отдалече изстрелите на снайперистите. Не че през деня не стреляха, но тогава се чуваше само изпищяването на куршумите, понякога дори и това не се чуваше, а само заради поредното свлякло се в калта тяло ставаше ясно, че се стреля. Но вечер беше страшно. Имаха чувството, че снайперистите са зад всеки ъгъл, на всеки балкон, по всички покриви. И този ад нямаше край. Мракът носеше страх. Токът спираше често, така че само светлинките от свещите (и то единствено там, където прозорците не бяха закрити с плътни завеси) издаваха, че в града има живот. През нощта и рано сутрин имаше най-много жертви. Душичките на сараевчани бяха свити от ужас. Смъртта обикаляше от врата на врата и хората не смогваха да прибират труповете от улиците. Молеха се горещо, но Бог оставаше безмълвен: всички са безмълвни и равни пред заредените дула. Давор не вярваше в Бог, всъщност не вярваше в нищо, след като почти всичко му беше отнето от войната.
4
„Не, не ми казвай да съм друг, не е важно, че не съм първи, защото аз съм мечтател, защото аз съм мечтател, защото аз съм мечтател…“.
6
„Защото аз съм един изгубен мечтател, скитник, блудник, луда птица под това небе, луда птица, бездомен мечтател…“.
7
„Казах ти го вече, че си най-хубава, повече от всички други, казах ти го вече, че все се усмихвам, но с много тъга“.