Спуснаха се по тясната пътечка, която водеше от малката гара към първите къщи. Зад гърбовете им под призрачната сянка на водонапорната кула пасяха няколко сиви магарета. Някога Давор си имаше едно любимо магаренце: беше кръстено на него. Прибираше го вечер към къщи и по пътя му разказваше за училището, футболните мачове, отбелязаните голове и градските момичета.
Бутнаха ръждясалата портичка и потънаха под пъстрата сянка на асмата с нейния опияняващ аромат. Давор си помисли, че трябва да оправи портичката: откакто преди десетина години дядо му почина, баба му сама се справяше с всичко — беше наистина корава жена, твърда и спечена като августовска пръст подир седмици жега и безводие.
Баба му ги посрещна пред широко отворената врата на къщата, отвъд която се носеше апетитната миризма на печено агнешко със зеленчуци. Прегърна ги, целуна ги по челата. Поплака си малко, докато наливаше в три тънкостенни чашки домашна ракия: както си му е редът, още с влизането пиха по няколко глътки за живите и преляха за мъртвите. После изнесоха на двора старата дървена маса, дето не си знаеше годините, и седнаха да обядват под сянката на натежалата от плод слива.
Дните на село се изнизваха като мъниста от молитвена броеница — еднакви и еднакво безгрижни. Давор и Айда, разбира се, спяха в отделни стаи и ставаха късно. Особено Давор — той от малък обичаше да си поспива. Айда ставаше по-рано и отиваше да помага на баба му в шетането. Не че тя се нуждаеше от помощ, но ѝ беше приятно това младо момиче да е до нея. Сякаш животът отново се завръщаше в запустялата след смъртта на дядото къща, с изпопадалите керемиди, прорасла през пукнатините в бетона тревичка и полурухнал сайвант, под чийто наклонен покрив ръждясваха чукове, клещи и лозарски ножици. Сред гонещи се котки и кудкудякане на кокошки двете приготвяха обяда на лятната печка под сайванта или перяха в каменното корито на външната чешма. А докато перяха — пееха. Пееха лудите, топли, пълни с толкова извечна мъка и мъдрост песни на Балканите. Песни, които за няколко минути и в десетина стиха могат да ти разкажат целия живот. За славните юнаци, паднали по бойните полета, без да се предадат, за невъзможната любов, която цял живот нагарча в дъното на изпитите чаши, за гурбета далеч от дома, за либето, което няма да те дочака, за вградените в основите на строежите сенки на младите булки. Давор се будеше от пеенето им, изпружваше доволно крака, ставаше, облягаше се на отворения прозорец и ги слушаше. Привечер риташе футбол с тукашните момчета, а Айда четеше. Тя все четеше. А после се разхождаха покрай изтънелите от жегата води на Неретва, заслушани в надвечерния концерт на щурци и богомолки.
А после се случи онова, което Давор и Айда отлагаха дълго от страх и срам.
… Тримата вечеряха на двора, заслушани в тракащите клюнове на щъркелите и в повея на южняка. Давор беше пийнал малко повече. Не много, но достатъчно, за да паднат преградите. Беше поставил ръката си върху бедрото на Айда под масата. По принцип тя отклоняваше такива жестове — не допускаше повече интимност от целувка. Давор разказваше някакви смешни истории, тримата се заливаха от смях, когато той изведнъж осъзна, че този път Айда не е махнала ръката му от бедрото си. Чак се стресна. Погледите им се срещнаха и той видя в очите ѝ пламъче.
Точно тогава баба му помоли Айда да изпее някоя песен. Айда не обичаше да пее пред хората. Смущаваше се. В хора беше друго, там се сливаше с останалите, но се притесняваше да го прави сама. Давор очакваше, че и сега ще откаже, но Айда само кимна с глава. Стана, приглади роклята си и подхвана „Несаница“. Давор изтръпна, стомахът му се сви от желание. Това беше любимата му песен, най-любимата.
А Айда пееше така, както никога не беше пяла. Сякаш самите думи се раждаха в душата ѝ и излитаха оттам с цялата сила на мелодията в тях.
Na srcu mi lezi jedna stara rana koja nece iz njedara nigdje На сърцето ми лежи една стара рана, която не иска отвътре да излезе pa se srce pita moje bez nje zivjeti kako li je, kako li je и сърцето ми се пита, без нея да живее как ли ще е, как ли ще е pa se srce pita moje bez nje zivjeti kako li je, kako li je и сърцето ми се пита, без нея да живее как ли ще е, как ли ще е idi, idi nesanice da ne vidim tvoje lice da mi zora bol ne stvara idi, pusti me da je odsanjam иди, иди, безсънице, да не виждам твоето лице. Зората болка да не ми причинява. Иди, моля те, иди, пусни ме да я пресънувам. Na srcu mi lezi jedna stara rana daj opusti srce je moli a rekla je daga dugo nece boljeti ali boli, ali boli на сърце ми лежи една стара рана, хайде, пусни ме, сърцето я моли, каза ми, че няма дълго да боли, но боли ме, но боли ме a rekla je da ga dugo nece boljeti ali boli, ali boli, ali boli, ali boli. Каза ми, че няма дълго за нея да боли, но боли ме, но боли ме… но боли ме, но боли ме…