Дръпна още два пъти от цигарата. Наоколо все още бе нереално тихо и спокойно, но миризмата… Трудно може да се опише на какво мирише обсаденият град. Онзи мирис на застояло, на мухъл във влажно мазе, в което никой не е влизал от години.
Давор стана и продължи плътно покрай блока. Толкова неми прозорци. Изпочупени стъкла, ръждясали дограми, откъртена мазилка, останала неприбрана посуда, легени, бидони за зеле, счупени, прашасали бутилки и надупчени като с белези от шарка панелни стени. Балконите висяха тъжно, откъснати наполовина от снарядите… — тези увиснали балкони го плашеха най-много, може би защото от дете обичаше да седи на терасата и да гледа света. Сега кварталът приличаше на изоставено гробище.
Зави зад блока и забърза: тази страна беше открита и тук куршумите поразяваха по-сигурно. Допуши цигарата, хвърли я и я стъпка. Задуха вятър, стана студено.
Студът… Беше в първи клас, когато в последния учебен ден преди коледната ваканция ги закараха на пързалка на хълма над Гръбавица. Дотогава беше ходил само с баща си, но то се случваше рядко. Майка му беше притеснителна жена, трепереше над него и не го пускаше много-много навън през зимата. Само че тогава ги закараха от училище и тя се примири. За Давор всичко през този ден си беше магия. Скоростта, с която се спускаха шейните, падането в преспите, вятърът, който щипеше бузите, хрущящият под гумените ботуши сняг… По едно време учителката си тръгна с другите деца и на пързалката останаха само той, Бошко и Туце. Бошко и Туце обаче живееха в блоковете отсреща, та затова учителката ги остави, а пък Давор тя чисто и просто го забрави. Пързаляха се до мръкнало и тогава дойде бащата на Туце да го прибере. Изненада се, като видя Давор. Попита го къде живее и знае ли как да се прибере и Давор се паникьоса. Първо си помисли колко ще му се карат техните, а после се сети, че си няма представа как да стигне до дома. Издекламира с треперещ глас адреса си и бащата на Туце го откара със заставата до тях. Майка му щеше да го пребие. Беше премръзнал, не си усещаше ръцете и краката — само заради това му се размина. Преоблякоха го, намъкнаха му няколко пуловера, натопиха краката му в леген с гореща вода и морска сол. Стана му хубаво и топло и може би тогава за първи път усети колко уютно е да си си у дома.
Стигна до ъгъла на блока и по някакъв стар навик се облегна на стената. Точно така заставаше, когато играеха на криеница. И очите му отново се наляха със сълзи. Даде си сметка, че истинското щастие се крие в тихото и еднообразно ежедневие, в което сякаш нищо не се случва.