— Много филми си гледала — опита се да се пошегува Айда.
— Не, няма нищо общо с филмите. Нито е филм, нито е и сън, ами си е направо като наистина. Аз бягам, знам, че нещо ужасно ме гони, но то не се вижда, не се чува. Бягам към моста на Миляцка. Усещам, че стигна ли до него, мина ли го, оттатък ще бъда спасена. И колкото повече го наближавам, толкова повече се усилва бученето на водата. Но и колкото повече наближавам, толкова повече онова нещо ме настига. Не се чува, не се вижда, но усещам дъха му и ме облива студена пот. И накрая правя последния завой — и онемявам. Миляцка я няма. Вместо нея до хоризонта се е проснало едно безкрайно бурно море. Точно такова, каквото го помня, когато ходихме четиримата на Адриатика. Черно, с огромни вълни, с бели пенести върхове. Небето също е тъмно, черно, надвиснало над сами водата. Нямам време да мисля, нямам време да се чудя. Онова ме застига, хвърлям се в морето и тогава чувам гласа ти зад гърба си. Онова нещо те е хванало и ти викаш: „Мамо, мамо, майчице, страх ме е от жъмното, майко, жъмното дойде!“. Точно както го казваше като малка, жъмното. Но аз вече не мога да се върна, защото вълните ме влекат нататък, а гласът ти става все по-далечен и неразпознаваем. Напред има светлини, но като обърна глава, виждам как гъста черна боя се разлива по цялата повърхност до хоризонта и теб те няма, теб вече те няма.
Самира млъкна, тишината се настани задълго от двете страни на линията. А след това Айда чу как майка ѝ изхлипа отсреща и се стресна: Самира никога не си позволяваше да показва чувствата си. Прииска ѝ се да зареже всичко и да хукне към майка си, както правеше като малка, когато беше уплашена, но се овладя.
— Майко, успокой се — каза, — това е само сън. На война всички сънуват кошмари. Нали знаеш, че аз почти не мога да заспя. Нормално е.
— Не е само сън, Айда — възрази Самира. — Усещам го със сърцето си. Вие какво правите, как сте, толкова ми е домъчняло.
— В общи линии все същото — отвърна Айда. — Като всички, борим се да оцелеем. Давор продължава да действа със Златко на черния пазар, аз въртя къщата…
— Свестен човек се оказа Давор, а пък ми се струва, че Господ не обича свестните хора.
— Майко, какви ги…
— Недей — прекъсна я Самира. — Всички виждаме какво става. Омръзна ми да чакам и да търся Господ. Вече не ходя в джамията. Няма смисъл, баща ти ме мъмри за това, но кръвта наоколо е повече от цялата ми вяра и надежда. Толкова ми се иска да те прегърна.
Отвън виеха сирени, много сирени, пожарни или линейки. Странно, не беше чула нови стрелби.
— Айда? — обади се Самира. — Какво става? Плачеш ли?
— Да, плача. Дойде ми много, мамо… А сега и този твой сън, и сълзите ти, а и Давор го няма повече от час.
— Защо, къде е Давор? — попита Самира тревожно.
— Ами, излезе да се разходи преди около час, каза, че не издържал повече затворен и че имал нужда от въздух, и че ще се прибере бързо. А вече мръкна.
— Е, не се притеснявай, може със Златко да са се видели по работа.
— Не, той никога не прави така. Винаги ми казва къде отива и колко горе-долу ще се бави. Знае как се притеснявам.
— Ще си дойде. Лада и Далибор как са, държат ли се?
— Колкото татко… Опитват се, но от време на време и те поддават. Има ли някакви вести от Риаз?
Брат ѝ беше успял да избяга преди няколко месеца — бяха го извели заедно с още няколко момчета; трябваше да стигнат до бошняшка територия и да се включат там в съпротивата.
— Не — отвърна Самира, — след онова писмо миналия месец повече не се е обаждал. Тишина, една безкрайна тишина. Поне ти си тук.
Айда въздъхна тихо.
— Татко спи ли? — попита.
— Не. Слуша новините по радиото и пуши в кухнята. Нали го знаеш как се залепва за радиото, като дойдат вечерните новини, от млад си беше такъв.
Двете отново млъкнаха, сякаш се страхуваха да кажат следващата дума. А не искаха да затварят. Сирените продължаваха да вият. Айда си помисли за Давор и сърцето ѝ се сви.
— Мамо — рече изведнъж Айда, — обичам ръцете ти.
— Ръцете ми? Какво искаш да кажеш с това за ръцете ми?
— Ами, просто ми се прииска да ти го кажа. Няма нищо специално, представих си ги и затова…
— Добре ли си, Айда?
— Да, добре съм, мамо, но трябва да затварям, после може пак да се чуем.
— Нали не се е случило нещо, дъще?
— Всичко е наред, мамо, всичко е наред, не се притеснявай, всичко е наред, целувам те, целуни и татко от мен.