— Какво, по дяволите, става? — пресрещна ги в тъмния коридор бащата на Давор.
— Хайде прибирай се в хола и удари още една ракия — изкомандва го Лада.
— Ама какво става? — настоя той. — Къде е Давор и защо плаче Айда?
— Далиборе — прекъсна го Лада, — това е женска работа, няма да разбереш. То си е между мен и Айда.
— А Давор?
— Давор всеки момент ще се прибере — каза твърдо жената. — Всичко ще бъде наред.
Далибор бе груб човек, шлосер, по-добре се разбираше с флекса, отколкото с хората, но имаше пълно доверие на жена си. Обърна се и тръгна към хола, но преди да хлопне вратата, каза:
— Айда, нали знаеш, че си част от семейството.
Айда отново се разхлипа, а Лада я заведе в стаята, помогна ѝ да легне и я зави с одеялото.
— Айда, какво стана? Давор ли направи нещо? — попита тихо.
— Не — отвърна Айда.
— Какво тогава?
— Не издържам вече.
— Никой не издържа, Айда, война е.
— Не войната…
— А кое?
— Вината.
— Вината?
— Да. Давор отдавна можеше да е далеч оттук. Остана заради мен. Благодарна съм ви за всичко, но знам, усещам го, че ме обвинявате. Усещам го по погледите, по недоизказаните думи, по сълзите ти. И как иначе? Вашият Давор сега можеше да е свободен и щастлив някъде далеч от тоя ад, а тук всеки момент могат да го убият. Знам, че си го мислите.
— Мислим го, да — изрече внезапно Лада.
Веднага съжали, но дори и Бог не може да върне казаната дума.
— Знам — простена Айда.
— Нищо не знаеш — изправи се рязко Лада. — Нищо не знаеш, Айда. Проклинала съм десетки, стотици пъти оня миг, когато се срещнахме с теб и майка ти пред детската. Седяла съм пред разпятието и съм молила Господ да върне времето назад. Но дори и Той не може да връща времето. Боли ме, Айда. Боли ме и страдам всеки ден. И знаеш ли къде ме боли? В утробата ме боли. Ако се случи нещо с Давор, тази утроба ще е мъртва. Аз имам само Давор.
Каза го на един дъх.
— Но това, което ти даде на Давор, е любов — продължи бързо. — Гледала съм ви толкова години. Израснахте пред очите ми. Отдавна съм те приела не просто за снаха, приела съм те за своя дъщеря. Но онова е по-силно от мен самата. Ще го изпиташ, Айда, и чак тогава ще ме разбереш. Сякаш вадят сърцето ми с нагорещено желязо, когато си мисля за Давор: и защо остана тук, и какво може да му се случи. Но каквото и да се случи, Айда, аз винаги ще те обичам. Не знам дали ще ти простя, но ще те обичам.
После се наведе, целуна Айда по мокрото от сълзите лице и си излезе.
Айда остана сама в тъмнината. Всяка вечер спускащият се над Сараево мрак носеше някаква невидима заплаха. Беше странно, защото през деня на светло всички бяха много по-лесни мишени. И въпреки това вечерта носеше много повече страх.
Някъде съвсем близо хлопна входна врата. В миговете на затишие всеки шум е едновременно надежда, заплаха, живот или смърт.
Но и този път не беше тяхната врата.
ИНТЕРВЮ
Училищен физкултурен салон. Прясно изциклен, лакиран и лъснат жълтеникав под, в който се отразява пролетното слънце, пусти трибуни, два баскетболни коша, високи витражни прозорци, паяжини по ъглите, усещане за безкрайност, за самота.
— Име?
— Владан. Владан Томич.
— Години?
— Трийсет и пет.
— Откъде си, Владан?
— От Белград.
— И как се озова в Сараево по време на войната?
— (След дълго и мъчително мълчание.) Като доброволец.
— Писал си се доброволец? Доброволно си дошъл да воюваш? Да убиваш?
— Да. (Свежда глава надолу и се заглежда в грубите си зимни обувки.)
— Защо?
— Ами, заради децата ни. (Главата се свежда още по-надолу.)
— Моля?
— Ами, направихме го заради децата ни, да не се налага те да воюват някога.
— Извинявай, но по-голяма глупост не сме чували. Как това, че ще убиваш невинни беззащитни хора, ще осигури по-спокойно бъдеще на децата ти?
— Така ни казваха тогава. Имаше големи агитационни плакати по улиците на Белград. Телевизията и вестниците бълваха новини за сръбщината, за православието, за това как убиват и колят сърби в Хърватска и Босна.
— И вие се вързахте?
— Ами, Слободан Милошевич… Не минаваше ден, без да пуснат някаква пропагандна реч с него. Беше толкова убедителен. Да, вързахме се.
— Защо винаги отговаряш в множествено число? Ние питаме конкретно теб.
— Ами, защото тръгнахме много, само от нашия блок бяхме Саша, Мицу, Дража, Звоно…