— (Истерично, с хлипове и спазми по цялото тяло.) Да, да, да, да, да, да, да, да!
(Хваща се за главата и заравя пръсти в гъстите си къдрави коси. Няколко минути тишина, после леко се успокоява.)
— До края ли вярвахте в каузата?
— Аз лично не.
— Какво те разколеба?
— Това, за което говорим сега. Като мина време, а нищо не се променяше, само убивахме, изнасилвахме и пиехме. За това, дето питахте преди малко, в един момент губиш представа за реалността, започваш да смяташ, че е нормално да убиваш. А после…
— Какво после?
— После го изтриваш от паметта, веднага щом станеш от огневия рубеж. Сякаш си две различни личности, едната стреля и убива, другата яде, пие и се смее. Пише писма на жената и децата си и гради планове за бъдещето.
— Кога точно реши да напуснеш Сараево и да се върнеш вкъщи?
— Септември деветдесет и трета.
— Защо?
— Вече ми беше ясно, че каузата ни е загубена, че всичко това е безсмислено, че всичко е лудост. Имаше и нещо конкретно, което преля търпението в мен.
— Конкретно?
— Бяха хванали край лагера някакво момче, около единайсетгодишно, горе-долу на възрастта на сина ми. Не беше от Сараево, от селата наоколо. Май се беше загубило, или нещо такова. Вечеряхме в столовата, когато го доведе дневалният, тресеше се от страх. Командващият го накара да се съблече чисто голо, бе хилаво, недохранено — война е. Момчето прикриваше слабините си и продължаваше да трепери. И тогава командващият, както си ядеше супата, извади пистолета и го простреля в коляното. То падна и закрещя от болка. Някои от нас спряха да ядат. Вцепенихме се, но командващият изрева да продължаваме с яденето, а момчето накара да пълзи и да се моли за живота си. После командващият си дояде супата, премина към второто, хапваше с голям апетит, имахме мусака… и периодически вдигаше пистолета и прострелваше момчето, но не смъртоносно. В другото коляно, в раменете, в дланите, в стъпалата и продължаваше да го кара да пълзи и да се моли. По мозаечния под оставаше кървава диря, а писъците му се блъскаха в стените и прозорците. Довърши го със седмия или осмия изстрел, оригна се звучно, допи си ракията и се провикна: „Много вкусно, шефе — така казвахме на готвача, — давай десерта, че ми се присра от вълнение“. Някои не издържахме и се издрайфахме направо на масата или на пода, а той се смееше и казваше, че сме изнежени градски девойки.
(Силни спазми разтърсват тялото му; сълзи, хленч и спазми.)
Самира затвори бавно телефона и остана още няколко минути така. Не можеше да се отърси от мисълта, че има да става нещо. Никога не беше вярвала в сънища, прокоби. Беше земен човек. Дори и вярата ѝ в Аллах бе част от тази земност. Родила си се в мюсюлманско семейство, значи трябва да вярваш в Аллах и толкоз! Изпълняваше всичките си религиозни задължения, но никога не прекаляваше. За нея Аллах беше някаква даденост, която тя бе просто длъжна да почита. Да бъде праведна мюсюлманка, беше част от това да води нормален живот. Никога не се бе молила, никога не бе търсила имама, никога не отгърна Корана. Правеше само толкова, колкото е нужно, за да бъде животът ѝ нормален. В джамията по време на молитва машинално повтаряше думите, а в същото време си мислеше какво да сготви за вечеря и всякакви такива неща. А най-често мислеше за Риаз и Айда. За нея децата ѝ бяха центърът на Вселената и Самира можеше да прегази всяка религиозна догма заради тях.
Така навремето си избра и мъж. Сафет беше хубавец, хубавец си беше и сега, след толкова много години. Дори насред войната се поддържаше. Познаваха се от училище — учиха заедно през последните два класа. Самира нямаше намерение да продължава образованието си и последните две години ги посвети изцяло на това да си избере бъдещия мъж, а след това да го накара той да я избере. Отначало изобщо не хареса Сафет, и то именно защото минаваше за хубавец: висок, строен, с лице на киноартист в ролята на симпатичния гангстер, който убива хора, но винаги печели симпатиите на зрителите. Другите момичета веднага хлътнаха по него, особено след като разбраха, че са го преместили административно, защото се е сбил в предишното училище. Дълго време Сафет се ползваше със славата на лошо момче, което караше девойките да полудяват по него. Сафет обаче беше на светлинни години от този образ и ако знаеше какво си говорят девойките за него, щеше да падне. Беше по-скоро добряк, наивен, не много амбициозен, весел. Да, беше пребил някого в онова училище, който дори беше цяла година по-голям от него, но го преби, защото оня се опита да изтезава едно бездомно улично псе. А Сафет обичаше животните — беше расъл на село, заобиколен от много животни, та затуй просто ги обожаваше. Общо взето беше тройкаджия. Не че изоставаше в училище, обаче по цял ден си мислеше само за футбол: много по-късно Самира щеше да научи, че така се бил научил и да чете на пет години — покрай футбола, като сричал имената на футболистите във вестника.