Самира нямаше никога да си помисли за него, ако не се беше намесила съдбата, в която тя инак не вярваше. По един курсов проект в последния клас класната им ги накара да работят заедно в екип. Две седмици. За тия две седмици, като практична, знаеща точно какво иска девойка, Самира го разбра какъв човек е всъщност той. После използва наивността му и буквално си го свали, свърши цялата работа, така да се каже. Веднага след абитуриентския и няколко месеца преди да го вземат в казармата, Сафет пристигна с родителите си у тях и поиска ръката ѝ.
Той беше идеалният съпруг. Обичаше си семейството, работеше много и скоро успяха да си купят и апартамент, и кола. Самира преглътна двете му слабости — футбола и цигарите — той, от своя страна, вярваше в нея. И за Сафет религията беше същото, каквото и за нея: спуснато отнякъде задължение. Колеше агне на Курбан байрам, раздаваше от него на бедните, както повелява Коранът, постеше от изгрев до залез-слънце през свещения месец Рамазан — и дотам. Никой не можеше да го обвини в нищо, но и никой не можеше да го принуди да направи нещо повече. Може би тъкмо това беше и причината двамата да приемат факта, че Айда се влюби в християнин: имаха си своите съмнения, но никога не застанаха срещу тяхната любов. А инак почти цялата им родà изпадна в ужас, а и в джамията ги притискаха. Югославия беше светска държава и в нея вече имаше много смесени бракове, но имамите гледаха с лошо око на всеки нов. За Самира обаче беше важно само едно: мъжът до Айда да е стабилен човек, да ѝ бъде опора, да я слуша, и въобще, да създадат здраво семейство. И тя видя всичко това в Давор. Отгоре на всичко той ѝ приличаше много на Сафет: хубавец, маниак на тема футбол като него, лошо момче на пръв поглед, наивен и влюбен докрай в Айда, както Сафет беше някога влюбен в нея. Айда пък беше наследила от майка си и твърдостта, и красотата, и нейната земност. Всичко това обещаваше успешен брак, напук на религиозните догми. Само дето Айда в едно беше по-различна от майка си: дали заради добротата, която беше наследила от баща си, дали заради условията, при които израсна, тя избра Давор със сърцето, а не с разума си.
Сафет също го хареса. Когато го питаха за Давор, той винаги повтаряше: „Давор е добро момче“. Това му стигаше.
— Самира — обади се от кухнята Сафет.
— Тук съм — отвърна тя.
— Кой се обади? Айда ли беше?
— Да.
— Как е тя? Всичко наред ли е?
Самира влезе в кухнята, размаха с ръка, за да разсее гъстия дим от цигарите му.
— Ей, човек, тук не се диша.
— Слушах един мач от Испания. Там няма война и хората си живеят като хора. Обзалагам се, че никой от тях дори не подозира, че тук се избиваме като изроди.
Самира приседна на стола срещу него и въздъхна.
— Айда ми прозвуча странно — каза.
— В смисъл? — попита Сафет.
— Ами, сякаш се стараеше да скрие нещо от мен.
— Айда никога не лъже и нищо не крие.
— Точно затова се притесних.
— Защо да крие нещо от нас?
— Не знам, а и тия сънища…
— Хайде престани. Това са бабини деветини.
— Не са бабини деветини! Един и същи сън, Сафет. Един и същи всяка нощ. Не е на добре това. Не мога да си го избия от главата тоя сън.
— Нашата Айда знае какво прави. Винаги е знаела — точно като теб.
Сафет стана, смачка поредната цигара в препълнения пепелник и се приближи до Самира. Прегърна я и я целуна по врата.
Някъде съвсем наблизо изтрещя снаряд и стъклата на прозорците издрънчаха. Изтрещя втори снаряд, а после и трети. И изведнъж тъмната им кухничка се изпълни с ярка светлина: гореше блокът срещу тях. Пламъците вече поглъщаха сивите му стени, а гъстият черен пушек се виеше към горните етажи.
Давор си погледна часовника: наближаваше осем — беше се бавил повече от половин час. Трябваше вече да се връща, но така му се искаше да изпуши още една цигара, да удължи поне малко мига. Отвъд улицата се чернееше скелетът на ударен от снаряд автобус на градския транспорт, зад него момче и момиче се целуваха: уж обичайна пролетна гледка за мирно Сараево, а толкова абсурдна сега.
Давор все пак бръкна в джоба за кибрита и цигарите, но вместо кибрита, напипа сребърния кръст. Стисна го, докато усети как пробива кожата му.
Случи се няколко месеца след като със Златко се бяха захванали с черния пазар. Чуха, че на Маркале от ЮНПРОФОР щели да раздават храна. Отидоха да видят дали не могат да измъкнат нещо. Два камиона бяха паркирани на малкото площадче досами градския пазар, където само празните и покрити със снежец сергии напомняха за отминалите мирни времена. Бяха се струпали много хора, нещо, което никой в Сараево иначе не си позволяваше през тези дни, но явно гладът беше надвил страха от смъртта. Бяха тъжна гледка. Тълпата се струпа около пълните с пакети камиони и настана хаос: хората се блъскаха, ръгаха се с лакти и дори се удряха, за да изпреварят другия. Гладът озлобява човека.