Давор и Златко вече смятаха да си тръгват, когато падна първият снаряд. След него втори, а после започна истинска канонада. Двамата просто имаха късмет, че гледаха отстрани — ударната вълна ги събори, но те бързо станаха и притичаха във входа на някаква стара кооперация.
Оттам видяха всичко. Първият снаряд беше разпилял хората. Откъснати ръце, крака и вътрешности се бяха посипали по асфалта, а оцелелите пълзяха като обезумели към най-близкото прикритие. Стенеха, молеха се за помощ, крещяха. Беше страшно. Давор и Златко гледаха вцепенени и не можеха да помръднат. Тогава падна и вторият снаряд и площадчето се превърна в сюрреалистична картина, в която се търкаляха разкъсани парцалени кукли.
Точно пред тях беше паднала млада жена. Снарядът беше превърнал тялото ѝ в кървава каша, но лицето ѝ не бе докоснато. Беше чисто, нежно и красиво. Жената гледаше към Давор и в погледа ѝ имаше молба за помощ. Не каза нито дума, не извика, не простена, не вдигна ръка — просто го молеше с очи. Давор обаче не можеше да направи нищо. После стрелбата секна и той веднага изтича при жената. Беше още жива и очите ѝ продължаваха да го молят. Опитваше се да му каже нещо, а той не знаеше какво да стори — вече не можеше да ѝ помогне. Само се наведе и я хвана за ръката. Жената събра всичките останали ѝ сили, надигна се на лакът и най-сетне успя да прошепне: „Мая Ковачич, «Срединска» тринайсет, първи етаж…“.
Опита да каже още нещо, но не успя. Главата ѝ се отпусна върху грапавия асфалт, а душата ѝ отлетя към други измерения, където никой не разкъсва тела и никой не отнема живот, който не той е създал. Дланта ѝ се отвори и Давор видя там сребърен кръст. Така си отиде Мая Ковачич в този леден следобед на двайсети февруари деветдесет и трета година. И повече няма да има Мая Ковачич на този свят, и скоро никой няма да си спомня, че някога я е имало. А площадчето ще се пълни отново с хора, които ще се смеят, целуват и радват на живота на същото това място, където сега Давор държеше бялата безжизнена ръка.
После тръгна като замаян по улиците. Не можеше просто да се прибере, Златко беше изчезнал нанякъде и Давор не знаеше къде да отиде. Всъщност знаеше. Знаеше много добре. Макар да вървеше сякаш без цел по замръзналите от страх улици, той отиваше към „Срединска“.
Познаваше добре улицата, беше минавал много пъти по нея. Със сигурност беше срещал някъде там в навалицата и Мая Ковачич. Може би дори я беше заговарял някога, или тя него. Може да я е блъснал в бързането, а после да ѝ се е извинил. И да си е помислил колко е хубава и как ухае кожата ѝ. Може да са седели на съседни маси, в някое от кафенетата наоколо, може да е пил от чашата, от която е пила преди това тя, може да е седял на стола, на който тя е седяла само преди няколко минути и във въздуха се е долавял все още ароматът на дискретния ѝ парфюм. Може и да е седял срещу нея и отпивайки от чашата с бира, да е плъзгал поглед по леко загорялата кожа на красивите ѝ бедра, докато смехът ѝ е звънял по стъпалата на близкото площадче. Мая Ковачич от улица „Срединска“ тринайсет в Сараево.
Вече беше престанал да се пита кой запали тази война. Загрубялата му душа не задаваше въпроси, не търсеше и отговори — мислеше само как да преживее следващия ден.
Стигна до „Срединска“ и забави крачка. Нещо го сграбчи за гърлото. Не знаеше какво да каже, как да го каже и какво да направи, когато рукне потокът от сълзи и нечий пълен с болка поглед се забие в него с мълчаливия въпрос: „Защо тя? Защо тя, Господи, защо тя?“.
Вече се бе смрачило, когато намери номер тринайсет. Вратата на входа зееше широко отворена, отвътре лъхаше студ. Не светеше нито един прозорец, всички се бяха покрили уплашени от днешната стрелба. Пристъпи вътре, а там миришеше на влага и мухъл. Изкачи се по мръсните стълби (никой не гори от желание да чисти по време на война). Стигна до площадката на първия етаж, запали клечка кибрит и огледа трите врати. На нито една не пишеше Ковачич. За миг си помисли, че е сбъркал адреса или че жената го е объркала. Понечи да се обърне и да се махне оттам, но си спомни погледа ѝ. Някой в тая мразовита вечер все още чакаше Мая Ковачич.