Пишеше ѝ писма. Постоянно. Никога преди не беше писал, но тогава…
Скъпа Айда, тук времето е спряло, времето е изчезнало. Чувствам се ужасно, тормозът е постоянен, всекидневен, вече не издържам. Не знам в кой момент ще скоча и ще разбия главата на някой от тия тук, а може и на някоя фуражка. Гаврата е постоянна. Всички фуражки знаят какво става, но не правят нищо. Само наблюдават. Единственото, което ме спира да направя някоя глупост, е мисълта за теб. Ако го направя, може никога повече да не те видя. Айда, имам нужда от теб.
В началото Айда не обърна много внимание на скрития в писмата му гняв, но колкото повече време минаваше — особено през зимата — този гняв се засили и тогава тя усети колко му е тежко и колко е важно да бъде до него сега. А точно през тия месеци тя беше най-силно разколебана за тяхното бъдеще. Някак си усещаше, че ако запазят връзката си точно сега, когато са разделени за толкова дълго, ще я запазят завинаги. И в същото време, използвайки неговото отсъствие, много хора от мюсюлманската общност опитаха всичко, за да ги разделят: непрекъснато ѝ предлагаха разни подходящи кандидати — от подходящата религия, разбира се. Да омъжат Айда за мюсюлманин, се беше превърнало в едва ли не най-важната им мисия. Може би защото Айда беше красиво момиче, а може би и защото тяхната любов бе много странна и заплашваше да се превърне в истински символ. Айда обаче удържа. Колкото повече я притискаха, колкото по-често ѝ водеха подходящи кандидати, толкова по-сигурно тя разбираше, че сърцето ѝ принадлежи на един-единствен човек.
Скъпи Даворе — пишеше му тя, — не прави глупости. Моля те! С цялото си сърце те моля да удържиш. Даворе, ако ме предадеш и остана без теб, аз съм свършена. Живея само заради теб, любов моя. Мисли за всичко, което ни очаква, като се върнеш, мисли за нашите деца. Мисли как ще остареем заедно, как на осемдесет години ще се разхождаме в някоя слънчева градинка, ще се подпираме на бастуните си и ще гледаме как внуците ни тичат край нас. Без теб, Даворе, ще ме омъжат за някой правоверен и ще прекарам живота си в самота. Ако това се случи, ще престана да живея. Без теб ще съм кутия без съдържание. Имам нужда от теб, Даворе. Имам нужда да знам, че те има на този свят. Ще издържа всичко, но трябва да знам, че те има, че ще се върнеш. Че ще ме прегърнеш. Чакам те, скъпи мой Даворе!
Тези техни писма бележеха резка по резка в паметта на Айда, прогонваха съмненията ѝ, караха сърцето ѝ да се чувства сигурно в любовта си. Още щом изпратеше поредното си писмо, започваше да премисля следващото. Лягаше си вечер, слушаше как печката припуква в тъмнината и редеше наум думите за Давор. Опитваше да си го представи като войник, облечен в кафявия шинел, но вместо това пред очите ѝ неизменно изникваше онова усмихнато лице, което беше целунала за първи път в седми клас.
След Нова година, когато превали половината от службата, Давор започна все по-често да мисли за бъдещето. От камбанарията на осемдесет и осма година то му изглеждаше светло и ясно: ще се уволни, ще се върне в Сараево, ще станат с Айда студенти. Бяха решили тя да го изчака, за да кандидатстват едновременно и после да следват заедно. А после да се оженят. Виждаше само светлата страна на живота и сякаш не забелязваше тъмната му половина.
Скъпа Айда — отговаряше той на поредното ѝ писмо, — нещата при мен вече са много по-добре. Остана съвсем малко. Постоянно мисля за теб, особено когато съм караул и по два часа съм сам със себе си. Сега като е по-меко времето, ходим повече на учения и стрелби. Там нещата са други. Връщаме се за малко в цивилния живот. Минаваме с камиона през притихнали под снежния похлупак селца с димящи покриви на къщите си, които ни напомнят, че вътре някой е на топло и живее нормалния си живот. А и ученията са малко като на поход в планината. Спим в помещения, подобни на хижи, и се чувстваме почти свободни. И въпреки всичко ми липсваш толкова много. Липсва ми абсолютно всичко, свързано с теб, Айда — гласът ти, трепетът от очакването, че ще те видя и докосна. Изяществото на ръцете, връхчетата на косите ти. Усмивката, обикновените жестове, грациозността на тялото, начинът, по който се движиш. Нежността на стъпалата, усмивката. Уханието на кожата ти, топлината на тялото. Цялата ти извираща и запълваща пространството красота…