Прибраха каквото можаха от апартамента и хукнаха навън. На другия ден се обадиха от уличен телефон на социалните, които се грижеха за такива изоставени хора, дадоха им адреса. Само че от това чувството за вина не изчезна. Дадоха обаче стоката на Каро и прибраха своите тридесет процента. А на другия ден се върнаха в центъра.
Болеше го душата заради всичко, което беше извършил. Макар душата да не може да боли. Като се бръснеше, вече не се гледаше в огледалото. Не можеше. Пиеше, за да притъпи болката от спомените, а на сутринта ставаше и продължаваше.
— Знаеш ли какво е, моя Айда, най-страшното? Най-страшното е да посегнеш на най-ценното. Да откраднеш от майка си. Помниш ли ония две хиляди марки, дето не ни стигаха? Помниш ги. А помниш ли златното колие на майка ми от сватбата? Е, няма да го видиш вече! Сигурно някой четник го е дал на курвата си. Затова сега ще станеш. Ще се стегнеш и ще тръгнем!
Давор млъкна пак така внезапно, както и избухна. Отново стана тихо.
Тишината обаче сега беше съвсем друга. Беше белязана с жестокия отпечатък на думите му.
Месец преди това Давор беше помолил Златко да му даде онзи чорап. После изчака всички да заспят, затвори се в тоалетната, запали свещта и се зае да брои парите. Бяха германски марки — никой вече не се занимаваше с динари, които отдавна бяха изгубили значение, точно както и самата Югославия. Първо изглади внимателно банкнотите, после ги преброи, преброи ги втори път и пак ги върна в чорапа. Бяха точно десет хиляди триста седемдесет и четири марки.
Няколко дни по-късно, след като закараха поредната стока и си прибраха мангизите, той каза на Каро, че иска да говори с него.
„Но не сега — допълни. — Искам да е насаме.“
Каро повдигна въпросително лявата си вежда и подсвирна.
„Защо? — попита. — Да не си решил да предадеш приятелчето Златко? Все пак война е, всеки трябва да е егоист и да оцелява, ама не ги обичам тия работи, така да знаеш.“
„Не — отвърна Давор. — Ще искам една услуга от теб. Много голяма услуга, по-скоро помощ… срещу заплащане, разбира се. Няма нищо общо със Златко, прекалено е лично и не искам да го замесвам.“
Срещнаха се след два дни в едно от малкото все още отворени кафенета, които пак Каро снабдяваше със стока. Вътре беше одимено, по масите седяха, пиеха бира и мълчаха брадясали мъже, а в очите им имаше и страх, и отчаяние. Каро беше като у дома си: запали едно марлборо, даде и на Давор, поръча две бири и заговори с гласа на Марлон Брандо от „Кръстникът“.
„Е, казвай! За каква услуга искаш да ме питаш?“
Давор се поколеба за миг — дали само да го подпита — но после реши да кара направо:
„Беше ми казал, че можем да разчитаме на всякаква помощ.“
„И?“
„Е, сега имам нужда от такава помощ. Искам да ми кажеш какви са възможностите, колко ще струва и можеш ли да го уредиш да ни измъкнеш с Айда от града?“
Каро чак подсвирна. Изпи на един дъх бирата, поръча втора.
„Това е нещо сериозно — каза накрая. — Много сериозно.“
„Знам — отвърна Давор нетърпеливо. — Нали затова се обръщам към теб.“
„Ти даваш ли си сметка колко много рискуваш?“
„Давам си.“
„А даваш ли си сметка, че теб можем да те изведем без кой знае какви рискове — сърбин си и просто ще намерим правилните хора. Обаче…“
„Не — прекъсна го Давор. — Давам си сметка за всичко, но ще тръгнем двамата.“
„Защо сега бе, човек? Защо не го направихте в началото, когато беше по-възможно?“
„Не можехме да оставим родителите си.“
„А сега можете?“
„Сега се налага.“
„И какво го налага?“
„Айда е бременна.“
Каро издиша голям облак дим.
„Това променя всичко — изпъшка. — Виж к’во, никога не ме е интересувало кой кого ебе. Християни, мюсюлмани, католици — все едни и същи религиозни чекии. Вас двамата обаче винаги съм ви харесвал, още от ученици. Бяхте различни — като мен. Е, по много по-различен начин, но ме кефехте, че не се подчинявате на нормите. Добре — отсече. — Сега ще попитам за последно и внимателно си помисли какво ще ми отговориш.“