Выбрать главу

Каро се надвеси над масата и като натъртваше всяка дума, каза:

„Сигурен ли си в това, което искаш от мен?“

„Да, сигурен съм.“

„Добре, разбрах — облегна се назад Каро. — Няма нужда от повече приказки. Ще разпитам насам-натам. По принцип е възможно. Извеждат се хора, но е много рисковано. И скъпо.“

„Нищо, имам пари, заделях.“

„И ще направиш това от любов? Още повече за една мюсюлманка… Добре! Ще намеря най-сигурните хора.“

Видяха се отново след няколко дни на същото място, отново си поръчаха бира, чукнаха се, казаха си „Живели!“ и Каро веднага подхвана:

„Проверих всичко, брато. Опциите вече са малко, защото сега положението се е затегнало. Има една възможност обаче. Да ви изведем през моста Връбаня. То всъщност това е и единствената възможност де. Аз ще организирам всичко, но ще струва много.“

„Колко много?“ — изтръпна Давор.

„Реалната цена е двайсет хиляди марки, но аз успях да отбия три. Все пак не съм някой сульо, а съм един от кралете на Сараево. Така че последно — седемнайсет хиляди.“

Давор замълча. Беше се надявал на по-малко.

„Колко имаш?“ — усети го Каро.

„Близо единадесет хиляди марки“ — каза притеснено Давор.

„Не е много, но не е и малко — прецени Каро. — Мога да ти друсна някакво заемче.“

„Няма да мога да ти го върна.“

„Ще го върнеш, войната все някога ще свърши, а и животът е странен, все някога пак ще се срещнем. Виж к’во, можем да ги направим петнайсет хиляди. Ще ми дължиш де, но трябва да намериш още към две хиляди. Ще успееш ли?“

„Ще успея — възкликна Давор. — Много ти благодаря, няма да го забравя.“

Каро се засмя гърлено:

„Всичко се забравя в тоя живот! То това май му е и най-хубавото. И доброто, и лошото — всичко се забравя.“

Когато Давор каза на Айда какво е намислил, тя изпадна в паника. Искаше много да се махнат, искаше да напуснат тоя ад, искаше да роди на свобода, но не си го представяше как реално може да стане всичко това. После се заточиха тежки, тревожни седмици. Нямаше с кого да споделят. Трябваше да го преживеят двамата заедно, както бяха преживели толкова много неща в живота.

Айда така и не разбра как Давор намери ония недостигащи две хиляди марки. Нямаше от кого да вземат толкова пари, никой вече нямаше нищо. Просто една вечер той се върна много разстроен и каза, че е намерил липсващите пари. Айда го попита как ги е намерил, но той не пожела да говори. Изглеждаше ужасно, сякаш беше убил човек, и тя не посмя да го разпитва повече. Така или иначе, Давор занесе парите на Каро, а той му каза да чакат: щял да го извести за точната дата.

Каро му се обади след няколко седмици. Определиха си среща не в заведение, а на една от централните улици — на ъгъла на „Франие“ и „Вилсоново“, близо до моста Връбаня. Каро беше определил мястото. Духаше пролетен вятър и оставяше усещане за лекота и надежда. Не се виждаха хора, беше тихо.

Здрависаха се и Каро подхвана по същество:

„Братленце — каза, — виждаш ли моста?“

„Да.“

„Тук ще стане всичко.“

„Как и кога?“

„Дадох парите на когото трябва, сигурни хора са.“

„Някой ден ще ти ги върна.“

„Някой ден… заеби. Слушай ме сега внимателно. Днеска е единайсети май. Работата ще стане след осем дни, на деветнайсети. Трябва да сте точни, ама абсолютно точни с Айда. И не трябва никой да знае — нито вашите, нито техните, нито Златко, никой! Един да се издаде — всичко ще пропадне. А родителите ви непременно ще се издадат от страх за вас.“

„Да.“

„Трябва да сте много внимателни. Точно в девет вечерта, нито минута по-рано, нито минута по-късно, тръгвате по моста. Снайперистите ще мълчат между девет и девет и петнайсет, но не може да си позволите да закъснявате — всичко се случва. Тръгвате точно в девет. Ще вървите бавно: никакви резки движения, никакво бягане. Бавна, умерена крачка, сякаш сте на разходка в парка. Като стигнете края на моста, свивате надясно и се прикривате зад първата къща. Там ще ви чакат Туце и Миле, трябва да ги помниш, били сте в едно училище.“

„Помня ги. И тогава бяха все заедно.“

„Те ще ви чакат и ще ви изведат до безопасната територия отвъд града. От там нататък сте вие.“

„Разбрах, ще бъдем точни. Благодаря ти“ — каза тихо Давор.

Каро смачка с крак поредния фас върху грапавия асфалт, изгледа го продължително и рече:

„Брато, закоравял съм до мозъка на костите си и не ми дреме за нищо и никой. Ей с тия две ръце съм убил над сто души, а такъв съм си и от малък, знаеш ме добре. Но сега много искам да успеете. Не знам защо, по дяволите, симпатични сте ми!“

Вдигна масивния сребърен кръст, който лежеше на гърдите му, и каза сериозно:

„Бог да е с вас, братле!“

И го прекръсти.