Выбрать главу

Това беше последният път, в който се видяха с Каро.

А на Златко каза, че Айда не е добре и няколко дни ще е покрай нея.

ИНТЕРВЮ

Директорски кабинет, стари тежки соцмебели, плътен поизбелял килим, портрет на Тито, кана с вода, разпилени папки и листове, масивно тъмнокафяво бюро, мъж на около 50, с побелели коси, но запазено, спортно тяло.

— Име?

— Владе Попович.

— Откъде сте?

— От Баня Лука.

— Там ли бяхте, когато започна войната?

— Бях на село, в Топоричане, на двайсетина километра от Баня Лука. Там изкарах първите шест месеца от войната.

— Изненада ли ви?

— Кое?

— Войната.

— Не, то витаеше във въздуха след смъртта на друже Тито и рухването можеше да се предположи.

— Защо не избягахте?

— Къде да избягам? Тук съм роден, тук съм живял, познавам само това тук. Къде да ходя?

— А това, което се случи през войната, изненада ли ви? Та вие сте живели заедно толкова дълги години.

(Мълчание, поглед, бягащ през прозореца, като от местопрестъпление, и после с равен, тъжен глас.)

— Работя с хора и нищо от тях не може да ме изненада. В хората, дори във всеки един човек, живеят едновременно ангелът и демонът. Знаете ли, хирург съм в затвора, виждал съм сериен убиец и изнасилвач да се хвърля в река при минус десет и да спасява дете, пропаднало в леда. Непознато дете.

— И все пак цялото това неоправдано насилие, целият този ужас.

— Война е, ако някой мисли, че войната е приключение, да заповяда.

— Вие сте сърбин, а сърбите търпят най-много обвинения в тази война.

— Да, сърбин съм и се гордея с това. Да, нас се опитват сега да ни демонизират, но знаете ли какво ще ви кажа? Няма невинни в една война! Всеки, който си е изцапал ръцете с кръв, е виновен. А с кръв се изцапаха всички, без значение от религия и националност.

— И все пак фактите говорят друго.

— Заеби ги фактите. Знаете ли какво е казал Камю?

— Какво?

— Няма една истина за нищо, всеки си има своята истина и за него тя е най-истинската.

— Как се озовахте в Сараево?

— Мобилизираха ни и ни докараха тук.

— Кога се случи?

— Пролетта на деветдесет и трета.

— Мобилизираха ли ви? Мобилизираха цивилни ли?

— Не, аз съм доброволец. Просто преместиха частта ни от Бръчко към Сараево, имаха нужда от повече хора тук.

— Значи сте доброволец. Но това не е ли странно, не е ли в пълен разрез с всичко, в което сте вярвали и правили преди войната?

— Защо смятате така?

— Та вие сте лекар, полагали сте Хипократовата клетва, спасявали сте хора — и сега спасявате — а през войната със същите тези ръце сте отнемали човешки животи. Убивали сте, нали?

— Да, убивал съм.

(Все същият равен, бездушен глас.)

— Много ли?

— Сигурно.

— Как ще го обясните?

— Няма какво да обяснявам и няма пред кого да се извинявам. Когато започна войната, останах в Топоричане при семейството на брат ми. Няколко месеца по-късно в селото нахлуха бошняци. Доброволци. Стреляха във въздуха, крещяха. После започнаха да убиват. Брат ми го нямаше. Той имаше две деца, две чудесни деца! Момче и момиче, на осем и на дванайсет. Опитах се да ги прикрия, но ме удариха с приклад и съм изпаднал в безсъзнание. Сигурно това ми е спасило и живота — взели са ме за мъртъв. Когато дойдох на себе си, двете деца, на осем и на дванайсет, братчето и сестричката, бяха буквално заклани. Там, на двора, под старата круша, където зиме колим прасето. Кръвта им беше толкова чиста, толкова алена… Като лекар съм виждал много кръв, но никога толкова чиста като тяхната.

(Гласът дори не трепва, остава си все така равен, празен, тъжен, страшно е да гледаш в такива очи, ако надникнеш в тях, можеш да пропаднеш, като кладенец са, но отдавна пресъхнал, кладенец, в който никога повече няма да има вода.)

— А след войната?

— След войната се върнах в Баня Лука и правя това, което цял живот съм правил — лекувам. Жена ми ме напусна, живеят със сина ми в Италия. Аз съм тук, понякога се разхождам извън града, особено есенно време. По цели нощи не мога да спя, взимам почти всички нощни дежурства, слушам джаз на тъмно. Понякога засядам в кръчмата и сутринта ме отнасят у нас. Понякога искам да се усмихна, да се засмея с пълно гърло, както някога. Понякога мечтая всичко да свърши, а дотогава ще съм тук и ще лекувам…

Шумовете откъм бара постепенно утихваха. Най-сетне „Трите шишета“ се опразваше. Часовникът в малкото каменно помещение, дето се намирахме със Зоран, показваше четири.