Зоран млъква. Мисля си, че повече не мога да понеса. Толкова много болка. Как ще я отнеса в България цялата? Къде ще я побера? И как ще живея с нея?
Моля се аз на Господ в тоя момент, а Зоран ме поглежда и завършва:
— Детето е нормално, а Вуча е най-гордият баща на света.
Отпиваме и двамата, мълчим. Мисля, че няма нужда от повече приказки. Вентилационната система продължава да диша шумно отвъд открехнатата врата.
20:03
Давор и Айда стояха смълчани в тъмното. Свещта в капачката гаснеше с тихо пращене. Давор вдигна глава и погледна към Айда. Изглеждаше красива и уязвима.
— Айда, скъпа, минава осем. Трябва да се оправяш, остава по-малко от час.
Айда трепна. Прибра нервно един кичур зад ухото си, а сърцето ѝ отново забърза. Стана, отиде при скрина, засъблича домашните си дрехи. После подбра някакви по-официални и ги хвърли на леглото.
Давор я гледаше и си мислеше за риска и колко е опасно онова, което предстоеше. Като тръгнеха по моста, над тях щяха да бъдат дулата на десетки оръжия, а те щяха да са напълно беззащитни. Не се страхуваше за себе си — беше го страх за нея. Каквото и да се случеше, вината щеше да е негова.
Айда облече най-удобните си дрехи: движенията ѝ трябваше да са свободни, когато тръгнеха натам…
После приседна на леглото и обу кафявите боти, които Давор ѝ беше подарил за последната мирна Коледа. Спомни си как мечтаеше за тези боти и как се зарадва, когато ги видя сутринта до леглото им: през нощта беше заваляло и в стаята проникваше тихата светлина на коледния сняг — сякаш времето беше спряло — и тя обу ботите си на бос крак и събуди щастлива Давор.
Тръсна глава и въздъхна: това беше толкова отдавна.
Давор се надигна, отиде при нея и помириса косите ѝ. Миришеха на пролет. Целуна я, а ръката му се плъзна между бедрата ѝ. Бяха две уплашени хлапета, пораснали без време. Забрави страховете, паниката, смъртта, войната. Забрави дори това, което им предстоеше. Сега искаше само нейното тяло.
А не бяха правили секс толкова отдавна. Последния път — преди повече от десет месеца — по средата на акта Айда го отблъсна грубо, изтърколи се в другия край на леглото, сви се на кълбо и зарида. Давор стоеше объркан, изненадан.
„Айда, скъпа, какво става? — попита. — Айда, моля те! Направих ли ти нещо? Кажи какво направих, моля те!“
„Не мога повече, Даворе — изхлипа тя, — не мога.“
„Кое не можеш, Айда?“ — недоумяваше Давор.
„Всеки път виждам голите тела на убитите… Просто не мога.“
А след това започна подготовката за бягството и погълна всичко.
Но сега Айда усети каква нужда има той от нея. Отпусна се на леглото, вдигна ръце към него и притвори очи. Давор започна трескаво да я съблича. Сякаш някаква лудост се беше отключила в него: разкъсваше дрехите ѝ, а си спомняше труповете в прахоляка на сараевските улици и разполовеното на две тяло на Мая Ковачич. Чуваше тихите ѝ стенания, а в ушите му кънтяха воят на сирените и виковете на ранените. Помисли си отчаяно дали някога ще може да прави любов, без да вижда разкъсани тела? Някой горе ги беше създал съвършени, а долу друг някой ги режеше парче по парче.
Проникваше в нея яростно и силно. Искаше да проникне до дъното на душата ѝ, а Айда му се отдаваше с всяка частица на тялото си, сякаш искаше да потъне и да изчезне в него. Поемаше дивата му страст с къси стонове и ѝ се искаше да го освободи от това, дето му тежи. Както беше правила с всичко през тези двадесет години, в които бяха заедно.
После Давор се отпусна върху възглавницата. Протегна ръка и хвана мократа длан на Айда, която лежеше с притворени очи.