Стисна ръката на Айда, пое си дълбоко въздух и я поведе към външната врата, а в тишината отекваха само техните стъпки.
Излязоха от входа и застинаха за миг. Зад тях беше целият им познат и любим свят. Пред тях — цялото необятно неизвестно.
Давор я поведе към блока, в който беше израснала тя, отвъд детската площадка. Беше проигравал маршрута им до моста десетки пъти в последните дни: трябваше да минат през най-малко откритите места, където да не срещнат никого. Затова избра не най-прекия, а най-безопасния път. А той минаваше покрай нейния блок.
ИНТЕРВЮ
Огрян от сутрешното слънце университетски двор. Капещи от среднощния дъжд стрехи. Блеснали дъждовни локви. Тъмносив, напоен от влагата асфалт. Лъснати, мокри пейки. Няколко паркирани автомобила. Вдигаща се със скърцане бариера. Сънени портиери, подранили, пушещи мълчаливо студенти. Свеж, кристален въздух.
— Име?
— Мизра Николич.
— Къде беше по време на блокадата?
— Тук, в Сараево, я изкарах цялата. Всичките хиляда триста деветдесет и пет денонощия.
— На колко беше тогава?
— Когато започна — на пет. Когато завърши — на седемдесет и пет.
— Не разбирам…
— Пораснах и остарях за няколко години.
— Осъзнаваше ли какво точно се случва?
— В началото не. Приличаше на игра.
— На игра?
— Ами, да. Нашите не казваха нищо, прозорците бяха затъмнени, чуваха се странни шумове, изстрели като по филмите. Спряхме да ходим на детска градина, не излизахме навън, събираха ни да си играем по къщите.
— Не се ли питахте защо е всичко това?
— Не, възприемахме го като игра. Така каза баща ми: „Сега няколко месеца ще играем на криеница“, а аз му викам: „Ама как така, и вие ли?“, а той отвръща: „Всички, Мизра. Това е специална игра, който издържи най-дълго — печели!“.
— А с другите деца какво си говорихте?
— Обзалагахме се кой ще издържи най-дълго.
— А какво ви обясняваха за изстрелите, за разрушенията, все пак сте излизали, не може да сте стояли все вътре?
— Татко казваше, че това е част от играта, съвсем скоро щял да мине вълшебник да събуди всички заспали по улиците хора, а сградите щели да станат много по-хубави.
— Вярваше ли му?
— Да, колко му трябва на едно дете: един сладолед, една история за вълшебник и голямата топла ръка на татко.
— Кога разбра?
— Когато започнаха да изчезват хора. Първо изчезна дядо, беше през май, а после Саша и Маша, бяха близначки, живееха в апартамента срещу нас.
— Какво ти обясниха?
— Тате каза, че най-добрите играчи ги пускат оттатък граничната линия, където всичко било много по-хубаво. А дядо беше много добър, винаги се усмихваше, а Саша и Маша никога не правеха бели и все ги даваха за пример в детската. Тогава плаках цяла нощ, защото реших, че аз съм лоша, щом не ме пускат през граничната линия. А тате ме успокои, като каза, че накрая всички ги пускат.
— Но кога разбра наистина какво се случва?
— По-натам първо се увеличаваше броят на изчезналите, после баба изчезна през есента, после спря токът, после дойде зимата, а нямаше парно, горяхме някакви клони и части от пейки в една стара, ръждясала печка, която тате домъкна, а тя димеше отвсякъде. А после…
(Спокойният досега момински глас се накъсва, сякаш има смущения по трасето на прякото предаване.)
— После?
— После изчезна батко, беше през зимата. Майка рева цяла седмица, баща ми побеля, а беше само на трийсет и три. Някъде тогава едно от децата каза, че това било война, а не игра, а аз му възразих, че войната също е игра, но той отвърна, че това е истинска война и изчезналите хора всъщност са убити и никога няма да се върнат. После и той изчезна.
— И ти разбра?
— Да. Падна снаряд и отнесе половината ни блок, все по-често се криехме в мазето. Храната ставаше все по-малко и по-лоша. Първо свърши месото, после млякото и сиренето, а пък шоколад въобще нямаше. А аз обичах шоколад. На следващата пролет ядяхме само картофи и супа от коприва или други треви, после и супата взе да свършва.
— Как се чувстваше тогава?
— Не знам. Даже тате вече нищо не обясняваше. Аз го питах, а той само отвръщаше: „Просто трябва да издържим, Мизра, още съвсем мъничко трябва да издържим и всичко ще свърши, Мизра…“. А после изчезна и мама, беше през лятото, в един чудесен горещ ден. Слънцето напичаше така приятно.