— Ти как разбра? Видя ли я?
— Не, просто татко се върна със съвсем хлътнали бузи и под очите му имаше черни кръгове, взе ме в скута си и каза: „Мама повече няма да се върне, никога“. Аз изкрещях „Не“, колкото имам глас, и го заудрях с юмруци, но той вместо да ме успокои, започна да крещи: „Никога, Мизра, чу ли ме, никога повече няма да се върне. Разстреляха я на площада, погребахме я, вече я ядат червеите. Време е да пораснеш, Мизра. Война е! Никой от нас няма да оцелее!“. А после взе една бутилка с ракия, изпи я цялата, бавно, глътка по глътка, без да сваля бутилката от устата си. Падна до радиатора, сви се на кълбо и се разрева, а аз тичах около него, удрях го с юмручета и му крещях, че е лъжец, проклет лъжец и мама ще се върне.
— А после какво стана, Мизра?
— После тате ме водеше с него по улиците. Да търсим вода, да продадем нещо, ако можем, да просим храна, да събираме клони и листа през зимата, които ги горяхме направо на пода в хола, дето той направи огнище върху паркета, оградено с камъни.
— Това ли беше най-лошото?
— Не, най-лошото беше, че не можехме да се къпем. Миришехме. Преди войната мразех да се къпя, а тогава толкова ми се искаше да се изкъпя.
— И все пак доживяхте края на блокадата?
— Не. Татко се разболя. Кашляше лошо, храчеше кръв, припадаше и един ден заспа, без да се събуди повече. Пробвах да го вдигна, плачех и го молех, безуспешно. Качих се при леля Яница от горния етаж. Тя слезе, погледна го, после ме погледна тъжно и ме прегърна. След това го замъкнахме и погребахме криво-ляво в задния двор. Това беше краят.
(Гласът ѝ е глух, като екот в каменно подземие, очите са пълни със сълзи. Вади хартиена кърпичка, бърше ги припряно, после я стиска с пръсти и я разкъсва на лентички.)
— А с теб какво стана?
— Леля Яница ме взе при себе си на горния етаж, беше събрала шест деца от блока и ни гледаше както може, докато един ден, беше през последната зима на блокадата, не изчезна и тя. После се гледахме сами, по-големите гледаха по-малките. Аз вече бях почти на девет и бях от големите. Обикаляхме улиците под снарядите, търсехме някаква храна, вода, дърва. Ядяхме трева. Това е. После най-голямото момиче дойде един ден. Беше студено и каза мрачно: „Е, това е всичко, свърши се, войната приключи“.
— В Сараево ли остана след това?
— Да, дойдоха баба и дядо от Баня Лука. Те ме отгледаха.
— Как живееш сега, Мизра?
— Живея. Старая се да не си спомням и да не мисля. Уча, събирам се с приятели. Влюбвам се, мечтая. Това е.
— За какво мечтаеш, Мизра?
— Мечтая да завърша, мечтая някой да ме обича, да ме накара да забравя, да ме измъкне от този проклет град, да имам отново семейство. Свое семейство. Това е. Няма друго.
20:23
Вече нямаше връщане назад. Давор вървеше пред Айда и държеше изпотената ѝ длан. Духаше прохладен ветрец, чуваха се единични изстрели. Стигнаха детската площадка, където, замръзнали като призраци, някак неестествено стърчаха катерушката, пързалката, люлките. Бяха израснали на тази площадка и във всичко тук имаше частица от тях. Айда спря пред пясъчника, пълен сега с бетонни отломки, между които избуяваше трева. Играеше винаги на този пясъчник, защото оттук се виждаше балконът им, а и Самира можеше да я наблюдава отгоре. За Давор детската площадка навяваше само болка. Тук, под пързалката, в ръцете му издъхна Виктор, а само на метри от нея беше разстреляно онова малко момиченце с протегнатата към него бяла ръка.
Заобиколиха площадката и тръгнаха бързо към нейния блок. Нощта на деветнадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета година се случи лунна и градът беше огрян като театрален декор. Това не беше добре за тях — щяха да бъдат лесна мишена за снайперистите. Стигнаха до блока и спряха, за да се огледат и ослушат. Щяха да го правят на всяко по-защитено място. Приплъзнаха се по калкана на сградата. Давор надникна зад ъгъла. Изглеждаше чисто. Дръпна Айда за ръката и двамата притичаха към входа им. Пред тях пустееше мястото, където баща ѝ паркираше заставата си, та да е точно под балкона им: вечер излизаше да изпуши по няколко цигари и си я гледаше с любов. За Давор този вход носеше по-скоро негативни емоции — сякаш всички добри спомени от предвоенното време ги беше затворил в куфарче с кодирана ключалка, на която е забравил кода. Точно до този вход видя първия застрелян човек. Беше още в началото на блокадата. Идваше да вземе Айда, когато изтрещяха изстрели. Клекна зад пейката, запуши си ушите и започна да крещи, а на няколко метра от него се свлече някакъв мъж. Давор го гледаше безпомощно няколко минути как се гърчи, докато устата му не стана синя. Първият убит пред очите се помни до гроб. Но нямаха време за повече спомени.