— Даворе, стреля се! — възкликна тя.
— Нямаме време — отвърна задъхано той и отново я завлачи напред.
Гледаха да се придържат плътно до стените на сградите. Това не помагаше, защото безпощадната луна обливаше града в неонова светлина и ги превръщаше в мишени. Стигнаха до уличката, свиха в нея и едва там спряха. Дишаха учестено, а потта се стичаше по челата и гърбовете им. Айда отново приклекна с ръце на кръста. „Виелица“ беше по-скоро проход, притиснат между слепите калкани на две високи сгради. Някои сараевчани не подозираха, че в града им съществува такова място и сякаш дори архитектите на града я бяха забравили. Но от нея се излизаше право на гърба на университета, затова често студентите я използваха: криеха се тук, за да се целуват в тихите пролетни и летни нощи. Давор и Айда също го правеха понякога.
— Хайде — изсъска Давор.
Айда го погледна умолително. Беше уморена и уплашена, но той само протегна ръка и Айда не каза нищо: хвана ръката му и се изправи. Притичаха за секунди през късата „Виелица“, прескочиха ниската метална ограда на университета и огледаха обляната от лунната светлина красива сграда пред себе си. Прекосиха малкото задно дворче и се притаиха зад ъгъла. Оттук до моста оставаше съвсем малко. Предният вход на университета се намираше на уличка, успоредна на реката. Това бяха и най-зорко следените от снайперистите места, защото хората бягаха от града или по моста, или направо през реката. Най-много убити паднаха в този участък, в който от двете му страни дебнеха сръбски и бошняшки паравоенни формирования. Каро им беше обещал, че между девет и девет и петнайсет снайперистите ще мълчат, но те трябваше първо да стигнат до моста. Откъм сградата на университета сякаш се чуваха някакви шумове, но пък не се забелязваше никаква светлина. И все пак шумът обезпокои Давор.
— Айда — прошепна той, — ще мина отпред, за да видя дали всичко е о’кей.
— Идвам с теб — каза бързо Айда.
— Не — спря я той, — тук вече е прекалено опасно. А и аз имам много повече опит от улиците на Сараево.
— Но ти каза, че няма да се разделяме нито за секунда!
— Не се разделяме, Айда. Ще ме виждаш през цялото време. Стой спокойно. Само проверявам дали всичко е чисто и се връщам за теб.
— Но…
— Никакво „но“! Нямаме време за спорове.
Докосна я по ръката и тръгна предпазливо по късата страна на сградата. Последните им учебни занятия тук бяха миналия май: месец след началото на блокадата обявиха, че затварят университета до второ нареждане. Нямаше второ нареждане. Университетът беше бомбардиран и сега на няколко места грозно стърчаха части от изгорели стени, железни греди, прозорци бяха изпотрошени.
Отвътре наистина се долавяха шумове. Не можеше да прецени дали са от мазето или от първия етаж, но ги чуваше съвсем ясно и това го тревожеше. Стигна до края на стената и надникна зад ъгъла. Луната осветяваше идеално парадния вход и площадката пред него. Не се виждаха хора, но имаше паркиран джип. Това го притесни още повече. Колкото пъти беше минавал по маршрута през последния месец, не беше виждал кола в двора на университета. Погледна часовника — беше вече осем и четиридесет и девет. Оставаха единадесет минути и повече не можеше да се колебае. Или трябваше да изтича при джипа и да го провери, или да рискува да се върне, да вземе Айда и да тръгнат заедно. Знаеше, че трябва да провери автомобила, но и не искаше да оставя Айда повече сама. Тя щеше да се паникьоса, ако го изпусне от поглед. Обърна се и се върна при нея. Вече чуваха ясно ромона на Миляцка, но и шумовете откъм тъмната сграда на университета се усилваха: определено се отваряха и затваряха врати, отекваха стъпки — и никаква светлина.
— Какво става, наред ли е всичко? — попита го Айда, а гласът ѝ трепереше.
— Има някакъв джип отпред — прошепна Давор.
— Джип?
— Да — отвърна той. — Преди го нямаше…
— И какво ще правим?
— Тръгваме. Рисковано е, но вече нямаме време.
— Ами тия шумове вътре?
— Не знам кой може да е. Дано да имаме късмет. Давай!
Хвана я пак за ръка и предпазливо я поведе напред. Вече се чуваха и гласове, бяха съвсем близо до тях. Някой звучно изпсува. Айда трепна, а Давор ускори крачката. Джипът си стоеше все така притихнал, но гласовете в сградата вече приближаваха. Давор хвърли последен поглед натам и каза тихо:
— Сега притичваме до оградата, прескачаме я точно на ъгъла, нали се сещаш, там има едно бордюрче и можем да стъпим на него. Оттам свиваме веднага вляво и се скриваме под големия навес на печатницата.