(Спира рязко и раменете ѝ потръпват. Само веднъж.)
— Искаш ли вода?
— Не, трудно преглъщам, като си го спомням.
— Ако искаш, да починем.
— Не. Не, искам да го кажа и да се свършва.
— Плачеш. Какво се сети?
— Оставихме ги и двамата там, в снега. Те бяха живи, молеха се, но Амир каза, че това е сигурна смърт за нас, ако спрем, за да им помогнем.
— Оставихте ги?
— Да. Оставихме ги и продължихме напред. Дълго чувахме писъците им. Но ние се измъкнахме.
— Обаче не стигнахте до бошняшка територия?
— Бяхме на по-малко от час според Амир, когато излязохме от нивите на едно село. Налагаше се да пресечем пътя. Сбъркахме. През оживени и открити места като пътищата минавахме само през нощта, но вече нямахме сили, а и се намирахме толкова близо до целта.
(Изпъва се на стола.)
— И ви заловиха.
— Ако бяхме проявили още съвсем малко търпение, нищо от това нямаше да се случи. Inşallah!
(Очите ѝ отново се пълнят със сълзи.)
— Как ви хванаха?
— Някакъв камион изскочи от нищото. Камион с войници в каросерията, без покривало. Видяха ни, крещяха ни нещо, ние се втурнахме да бягаме и те почнаха да стрелят. Амир отвърна, убиха го. Нас ни хванаха.
— Двамата заедно?
— Да, но веднага ни разделиха. Него го оставиха в селото, а мен ме хвърлиха в камиона. Опитах се да се боря, но те просто ме метнаха като чувал, някакъв войник заби приклада си в лицето ми, друг изкрещя: „Млъквай, мюсюлманска курво, сега ще видиш як сръбски чеп!“. Трети започна да си разкопчава панталона, виждах го като през пелена, кървава пелена, но ми се размина. Тогава.
— Защо?
— Бяха ранена в бедрото и имаше много кръв. През нощта ме втресе, вдигнах температура. Някой предложи да ме изхвърлят още там, но друг каза: „Можем да я изхвърлим и после. Ако оцелее, ще послужи за нещо, яка пичка е!“. Точно това му бяха думите, яка пичка е. Не знаех за какво да се моля. Дали да оцелея, живееше ми се, или всичко да свърши. После сигурно съм се унесла, от болката и от загубата на кръв.
— Кога се събуди?
— Кога, не знам, но знам, че бях в бяла стая, с бели варосани стени и бели чисти чаршафи. Не бях виждала чисти чаршафи от месеци. Бяха превързали и бедрото ми. Няколко дни за мен се грижеше една възрастна дебела госпожа. Не говореше с мен, на всичките ми въпроси отговаряше със знаци — така и не разбрах дали е няма, защото иначе разбираше какво ѝ говоря. Някъде наблизо чувах звуци, смехове, тракане на посуда, изстрели откъм двора. А вечерно време, макар и далеч, сякаш от другия край на сградата — писъци. Женски писъци.
— Кога разбра къде точно се намираш?
— След няколко дни. Вече се бях оправила, накуцвах, но бях добре. Тогава… Тогава. (Гласът се накъсва.) Тогава се появи висок мъж с камуфлажна униформа. Влезе, огледа стаята, не помня точно чертите му, помня само острия мирис на одеколон. „Кучко — рече, — тук няма кой да ти помогне, тук сме само ние. И да цивриш, и да не цивриш, все тая. Ако не слушаш, ще ти пръсна мозъка.“ Отви ме. Стисна ме здраво за китките. Замък-на ме до отворения прозорец и провеси главата ми навън. Усетих хапещия студ. После не помня много. Откъслечни думи: „Преоблечи се, измий се.“
— Какво следваше?
— Виждах само силуета му. Крещеше: „Кучко, отивай в банята, има чисти дрехи там“. Дърпам се и хлипам, той ме влачи по грапавия под, вдига ме, разтърсва ме силно, крещи: „Докато се върна, да си се оправила, инак ще стане страшно“. Излиза. Слушам дълго стъпките му в коридора. Най-дългият час в живота ми. Няма по-страшно от неизвестността. Всъщност оказа се, че има.
— А после разбра?
— Да, после разбрах всичко. Той се върна след около час, както се беше заканил, заедно с един по-млад войник. Младият ме огледа и подсвирна. Изведоха ме. Явно се намирахме в нещо като училище. Коридорите бяха дълги и тесни, и покрити с мозайка. Бяха лъснати и миришеха на белина. Не знаех накъде ме водят, но се приближавахме до някакво място, където имаше жени. Колкото повече наближавахме, толкова повече се усилваха женските гласове. Стигнахме до бяла талашитена врата, войникът я отвори, високият ме хвана за ръката и ме вкара вътре. Беше столова. Двайсетина жени обядваха, а като влязохме — млъкнаха. Замръзнаха и ни загледаха уплашено. Високият каза само: „К’во зяпате. Тая е нова, въведете я в работното ни ежедневие“, и си излезе. Не знаех какво да правя. Жените ме гледаха с ужас и съжаление. Стана една красива госпожа, беше към четиридесетте, хвана ме за ръка и ме поведе към най-близката свободна маса. Попитах я: „Къде съм?“. „Във Фоча“, каза. Не бях го чувала. „Какво е това място?“ Госпожата спря, обърна се към мен, хвана ме леко за раменете и изстреля: „Секс-лагер“. После добави: „Трябва да си много, много силна. Няма да оцелееш иначе“. Припаднах, замъкна ме до стола. Напръска ме с вода. Бутна чиния пред мен. „Яж.“ Останалите ядяха мълчаливо, забили погледи в чиниите си. Тя продължи: „Трябва да го приемеш, иначе си мъртва. Оттук измъкване няма. Имаш два избора. Или се съпротивляваш, или гледаш да мине без насилие. Съпротивлението само ги възбужда“. Замълча, после добави тихо: „Аз се съпротивлявах докрай“.