(Изведнъж тя млъква. Дотук сякаш бе навила някаква пружина, за да каже всичко, но като стига до този момент, започва отново да трепери.)
— Ако искаш да спрем, може и утре да продължим.
— Не. Ако сега не го кажа, никога няма да го кажа и ще си остане в мен. Но хората трябва да разберат. Светът трябва да разбере. С мен вече нищо не може да се направи, но хората трябва да знаят.
— Добре.
— Играеха си с мен. Войниците идваха по всяко време и измъкваха някоя от другите жени. А когато я връщаха — ако я върнеха — тя беше с разкъсани дрехи, синини, кръв. Не казваше нищо, само се свиваше, треперейки, на леглото. Ние я почиствахме. И това се повтаряше постоянно.
— Говорехте ли с другите момичета?
— Говорехме постоянно. Казаха ми, че някои забременявали и абортирали, в повечето случаи го били направили сами. Някои от ония обичали да се забавляват с бременни. После ги убивали. Често си разказвахме за дома и за семействата — не за друго, а за да може някоя ако оцелее, да разкаже на близките ни. Доста от момичетата взимаха успокоителни. Немалко се дрогираха постоянно, наркотиците ония ги оставяха на лесни места, нямаше проблем.
(Беше се овладяла, но всъщност жената пред нас вече не беше човешко същество. Нямаше дух, не беше нищо повече от говореща кукла.)
— С теб какво стана?
— Не ме закачаха още. Играеха си, за да засилят страха ми. С всеки изминал ден ужасът ми нарастваше, защото не знаех кога ще дойде моят ред и какво ще последва. Чувахме по цяла нощ викове, не можеше да се спи. Минах и аз на успокоителни. Започнаха ме на осмия ден.
(Забива поглед в пода и все пак стои спокойно, тя отдавна не е тук.)
— Всъщност помня само отделни моменти. Тъмен влажен коридор, бутилки с алкохол, мъжки смях, жълтеникава крушка на тавана, някой ме влачи, студен под, гола съм, вече напълно гола, повръщам в ъгъла, някой ме зашлевява, ритам, ритат ме в слабините, няколко пъти, няколко мъже голи до кръста, смеят се, удрям се в стени, падам, пълзя. Опитвам се да стигна вратата, смехове, груби, цинични. Лежа на пода и не чувам нищо, и не чувствам нищо, задушавам се, искам да си поема въздух, не мога, кубинка притиска лицето ми към пода. Пъшкане, размазани лица, смях, алкохол, който ми наливат в устата, повръщам. Пак смях, подхвърлят ме от човек на човек. Някой ме вдига, стена и легло, при всяко докосване треперя и се сривам, вече не съм гола, покрита съм с халат, боли ме навсякъде, най-вече между краката. Някой ми говори тихо и нежно, смях, разкривени физиономии, вода, някой ме е прегърнал внимателно и е пуснал душа, топла вода, опитва се да ме измие навсякъде.
(Настава неестествена тишина. Май се чува смях някъде в далечината. Тя няма да каже нищо повече. Каза всичко, изтече като мръсна вода от запушен канал. Това е всичко. Това е краят: смрад, смях.)
— А след войната?
— След войната ли? Да, доживях края. Върнах се в Сараево, моето Сараево, не че имаше къде другаде да ида. Дойдох си. Не ме приеха. Дори най-близките.
— Мъжът ти?
— Беше оцелял. Търсил ме дълго, но когато му разказах всичко, каза, че трябва да се разделим. Каза, че повече никога няма да може да ме докосне, без да вижда как ме докосват десетки мъже. Десетки сърби! Няколко дни изкарахме заедно, но само като ме погледнеше, и се обръщаше с отвращение. Имах такава нужда от него, исках само да ме прегърне, веднъж дори понечих да се съблека. Обаче той каза, че ако ме види гола, ще ме пребие. Излезе и повече не го видях.
— Родителите?
— Баща ми се отрече от мен, брат ми също. Сякаш бях чумава, сякаш аз бях виновна. Преместих се на това малко таванче в центъра, само майка ми идва да ми носи пари, храна. И да ме вижда.
— А центровете? Нали има центрове за психологическа помощ на жените, преживели насилие?