Выбрать главу

— Моля? — възкликнах. — Зоране, ти? Невъзможно. Няма как… Бълнуваш… лъжеш ме, нали, от алкохола е, а?

А той поклати тъжно глава:

— Исках да го унищожа този град, който ми взе всичко, който ми отне единственото същество, което някога ме е обичало. Баща ми беше пропаднал пияница, майка ми ни напусна, когато бях на пет. Израснах по улиците, сам като куче. И после се появи тя. А сега вече я нямаше и нищо вече нямаше смисъл. Нищо.

— Убивал ли си?

— Вече ти го казах. В една война можеш да бъдеш само мишена или убиец. Нямаш избор.

— Убивал ли си?

— Просто стрелях напосоки.

— Затова ли оцеля? И какво, до края на войната остана горе и стреляше по същия този град и същите тези хора?

— Не, не до края. До деветнадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета.

Деветнадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета, Сараево, девет часа вечерта, хълмът Гръбавица

— Хайде, момчета, стига толкова, да се прибираме — каза капитанът на стрелковия отряд.

После стана и преметна калашника на рамото си.

— Ама, шефе, имаме още половин час от дежурството — възрази учудено един от лежащите в окопа четници.

— Тая вечер е спокойно — отвърна нервно капитанът, — тия след нас ще продължат. Ние свършихме достатъчно за днес. Хайде, гладен съм, пие ми се, ебе ми се. Ще ударим и един белот на вързано. Хайде, ставайте!

Останалите почнаха един по един да се изправят и после капитанът ги поведе към близката сграда. Спря се и попита:

— А Зоран къде е?

— Пак пикае, мехурът му е слаб — каза някой, а после се провикна: — Хайде бе, Зоране! Капитанът ни прибира по-рано.

— Ей сега идвам — отвърна иззад храстите мъжки глас.

Зоран бързаше, нямаше търпение да седне, да удари няколко ракии и да забрави деня. Тръгна по утъпканата между храстите пътека. Останалите момчета вече влизаха в сградата на хълма.

Стигна до траншеята, от която бяха стреляли няколко часа. Изведнъж нещо привлече вниманието му. Някакво движение в далечината. Инстинктивно вдигна автомата.

Видя през окуляра две фигури, които вървяха по моста Връбаня.

Не искаше. Просто инстинктивно натисна спусъка.

Беше на автоматична.

Двадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета, Сараево, десет и четиридесет и три сутринта

Лада обикаляше къщата като полудяла. Не можеше да си намери място. Отиваше до банята, после до тоалетната, до спалнята, но не влизаше никъде. Въртеше се в кръг. Далибор стоеше вцепенен пред отворената врата на хола. От момента, в който видяха, че Айда и Давор ги няма, вече знаеха, че двамата са побягнали.

Тогава някой затропа по вратата. Лада замръзна. Затропаха още по-силно. Лада изтича, отвори и видя отвън Златко. Изглеждаше ужасно, беше брадясал, мръсен. Лада разбра всичко на мига. Не каза нито дума, не попита нищо. Сякаш докато не бъдеше казано на глас, Давор и Айда щяха да са живи. А Златко се облегна на рамката, прокара ръка през гъстите си черни коси и рече с дрезгав от ужас глас:

— Убиха Давор и Айда на моста над Миляцка.

Лада отстъпи крачка назад.

После писъкът ѝ прониза тишината, блъсна се в прозорците, счупи ги, огласи целия град.

Броеницата в ръцете на Далибор се скъса и малките мънистени топчета изтрополяха по плочките във всички посоки.

Двадесет и първи май хиляда деветстотин деветдесет и трета, Сараево, девет и четиридесет и една сутринта

Самира се клатеше на стола в кухнята. Държеше в ръце писмото и се клатеше. Когато го прочете, косите ѝ побеляха за няколко минути. Оттогава седеше на стола и само се клатеше. Не отиде нито веднъж до тоалетна, не пи нито глътка вода, не хапна нищо, само седеше, клатеше се на стола и препрочиташе писмото:

Мили мамо и татко, ние с Давор решихме да избягаме. Не издържаме повече тук. Моля ви да ми простите, нямаше как да си взема довиждане с вас. Ала не се притеснявайте — всичко с нас ще е наред. Давор плати на едни хора много пари. Много пари. Всичко е сигурно, няма да имаме никакви проблеми. Като четете това писмо, вече ще сме на свобода. Не се притеснявайте за мен, при нас наистина всичко ще е наред — притеснявайте се за себе си. И се грижете за себе си, вие оставате във войната.

Обичам ви много, обичам ви толкова много, че не мога да го изразя с думи, няма такава мерна единица. Обичам ви! Целувам те, мамо, целувам те, тате. Обичам ви и ви благодаря за всичко.

Писмото имаше още два реда, но Самира тях не ги четеше. За тия два дни го прочете повече от петстотин пъти и всеки път, щом стигнеше до последните два реда, спираше и започваше отначало. Сякаш докато писмото си стоеше недопрочетено, Айда щеше да бъде жива, щеше да има още какво да им каже. Сафет само пушеше. Не отронваше и дума, само палеше цигара от цигара. Поне излезе да си купи цигари, ходеше до тоалетната, пиеше ракия…