— Моля? — възкликнах. — Зоране, ти? Невъзможно. Няма как… Бълнуваш… лъжеш ме, нали, от алкохола е, а?
А той поклати тъжно глава:
— Исках да го унищожа този град, който ми взе всичко, който ми отне единственото същество, което някога ме е обичало. Баща ми беше пропаднал пияница, майка ми ни напусна, когато бях на пет. Израснах по улиците, сам като куче. И после се появи тя. А сега вече я нямаше и нищо вече нямаше смисъл. Нищо.
— Убивал ли си?
— Вече ти го казах. В една война можеш да бъдеш само мишена или убиец. Нямаш избор.
— Убивал ли си?
— Просто стрелях напосоки.
— Затова ли оцеля? И какво, до края на войната остана горе и стреляше по същия този град и същите тези хора?
— Не, не до края. До деветнадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета.
— Хайде, момчета, стига толкова, да се прибираме — каза капитанът на стрелковия отряд.
После стана и преметна калашника на рамото си.
— Ама, шефе, имаме още половин час от дежурството — възрази учудено един от лежащите в окопа четници.
— Тая вечер е спокойно — отвърна нервно капитанът, — тия след нас ще продължат. Ние свършихме достатъчно за днес. Хайде, гладен съм, пие ми се, ебе ми се. Ще ударим и един белот на вързано. Хайде, ставайте!
Останалите почнаха един по един да се изправят и после капитанът ги поведе към близката сграда. Спря се и попита:
— А Зоран къде е?
— Пак пикае, мехурът му е слаб — каза някой, а после се провикна: — Хайде бе, Зоране! Капитанът ни прибира по-рано.
— Ей сега идвам — отвърна иззад храстите мъжки глас.
Зоран бързаше, нямаше търпение да седне, да удари няколко ракии и да забрави деня. Тръгна по утъпканата между храстите пътека. Останалите момчета вече влизаха в сградата на хълма.
Стигна до траншеята, от която бяха стреляли няколко часа. Изведнъж нещо привлече вниманието му. Някакво движение в далечината. Инстинктивно вдигна автомата.
Видя през окуляра две фигури, които вървяха по моста Връбаня.
Не искаше. Просто инстинктивно натисна спусъка.
Беше на автоматична.
Лада обикаляше къщата като полудяла. Не можеше да си намери място. Отиваше до банята, после до тоалетната, до спалнята, но не влизаше никъде. Въртеше се в кръг. Далибор стоеше вцепенен пред отворената врата на хола. От момента, в който видяха, че Айда и Давор ги няма, вече знаеха, че двамата са побягнали.
Тогава някой затропа по вратата. Лада замръзна. Затропаха още по-силно. Лада изтича, отвори и видя отвън Златко. Изглеждаше ужасно, беше брадясал, мръсен. Лада разбра всичко на мига. Не каза нито дума, не попита нищо. Сякаш докато не бъдеше казано на глас, Давор и Айда щяха да са живи. А Златко се облегна на рамката, прокара ръка през гъстите си черни коси и рече с дрезгав от ужас глас:
— Убиха Давор и Айда на моста над Миляцка.
Лада отстъпи крачка назад.
После писъкът ѝ прониза тишината, блъсна се в прозорците, счупи ги, огласи целия град.
Броеницата в ръцете на Далибор се скъса и малките мънистени топчета изтрополяха по плочките във всички посоки.
Самира се клатеше на стола в кухнята. Държеше в ръце писмото и се клатеше. Когато го прочете, косите ѝ побеляха за няколко минути. Оттогава седеше на стола и само се клатеше. Не отиде нито веднъж до тоалетна, не пи нито глътка вода, не хапна нищо, само седеше, клатеше се на стола и препрочиташе писмото:
Мили мамо и татко, ние с Давор решихме да избягаме. Не издържаме повече тук. Моля ви да ми простите, нямаше как да си взема довиждане с вас. Ала не се притеснявайте — всичко с нас ще е наред. Давор плати на едни хора много пари. Много пари. Всичко е сигурно, няма да имаме никакви проблеми. Като четете това писмо, вече ще сме на свобода. Не се притеснявайте за мен, при нас наистина всичко ще е наред — притеснявайте се за себе си. И се грижете за себе си, вие оставате във войната.
Обичам ви много, обичам ви толкова много, че не мога да го изразя с думи, няма такава мерна единица. Обичам ви! Целувам те, мамо, целувам те, тате. Обичам ви и ви благодаря за всичко.
Писмото имаше още два реда, но Самира тях не ги четеше. За тия два дни го прочете повече от петстотин пъти и всеки път, щом стигнеше до последните два реда, спираше и започваше отначало. Сякаш докато писмото си стоеше недопрочетено, Айда щеше да бъде жива, щеше да има още какво да им каже. Сафет само пушеше. Не отронваше и дума, само палеше цигара от цигара. Поне излезе да си купи цигари, ходеше до тоалетната, пиеше ракия…